Това също й бе познато. Конфликтът между евреите и арабите в Близкия изток не бе политическа битка, както смятаха мнозина. Напротив, бе един вечен спор върху Словото Божие.
— А има и още нещо интересно — каза Грийн. — Скоро след като Малоун скрил Хаддад, саудитците изпратили булдозери в Западна Арабия и изравнили със земята цели градове. Разрушавали в продължение на три седмици. Изселили хората. Срутили сградите. От градовете не останала и следа. Естествено, това е затворена част на страната и в пресата не се вдигнал никакъв шум, не било привлечено никакво внимание.
— Защо им е било да го правят? Струва ми се доста крайно дори и за саудитците.
— Никой не е предложил разумно обяснение. Но са били доста последователни в действията си.
— Трябва ни още информация, Грийн. Котън има нужда от нея. Трябва да вземе важно решение.
— Преди час се свързах със съветника по националната сигурност. Колкото и да е странно, той знаеше по-малко и от мен. Чувал е за връзката, но ми препоръча да се обърна към друг.
Тя знаеше към кого.
— Лари Дейли.
Лорънс Дейли бе заместник-съветник по националната сигурност, приближен на президента и вицепрезидента. Дейли никога не се появяваше в неделните дебати. Нито пък по Си Ен Ен или Фокс Нюз. Той бе задкулисен силов играч. Проводник между висшите ешелони в Белия дом и останалия политически свят.
Но имаше един проблем.
— Нямам доверие на този човек — каза Стефани.
Грийн като че ли долови и останалото, което тя намекваше, но не каза нищо, само се взря в нея с проницателните си сиви очи.
— Не можем да окажем натиск върху Малоун — подчерта тя. — Той ще направи онова, което сметне за необходимо. А в момента го води гневът.
— Котън е професионалист.
— Различно е, когато опасността застрашава някой от близките ти. — Тя говореше от личен опит, след като съвсем наскоро се бе изправила пред призраците от собственото си минало.
— Той е единственият, който знае къде се крие Джордж Хаддад — каза Грийн. — Държи всички карти.
— Именно затова го притискат.
Грийн продължи да я гледа изпитателно.
Тя съзнаваше, че колебанията й ясно личат по подозрителния поглед, който не успяваше съвсем да прикрие.
— Стефани, защо не ми вярваш?
8
Оксфордшър, Англия, 9:00 ч.
Джордж Хаддад стоеше сред тълпата и слушаше обясненията на експертите с ясното съзнание, че са напълно погрешни. Днешното събитие целеше единствено да привлече медийно внимание към музея на Томас Бейнбридж и слабо известните криптоаналитици на Блечли Парк. Вярно, тези анонимни мъже и жени се бяха трудили в пълна секретност през Втората световна война и в крайна сметка бяха успели да разкодират немския шифър „Енигма“ и да ускорят края на войната. Но за съжаление историята им бе станала известна едва когато повечето от тях бяха или мъртви, или твърде възрастни. Хаддад разбираше разочарованието им. И той като тях бе възрастен, наближаваше осемдесет и бе учен. И той някога се бе трудил в секретност.
И той също бе стигнал до велико откритие.
Вече дори не бе известен със собственото си име. Всъщност бе използвал толкова много псевдоними, че сам не ги помнеше. Бе в неизвестност вече цели пет години и не бе разговарял с никого. Което, от една страна, бе хубаво. От друга, мълчанието му действаше на нервите. Слава богу, само един човек знаеше, че е жив, а на него той имаше безгранично доверие.
Всъщност, ако не бе този човек, сега щеше да е мъртъв.
Днешното излизане бе доста рисковано. Но искаше да чуе какво ще кажат така наречените експерти. Прочел бе за събитието в „Таймс“ и неволно се бе възхитил на англичаните. Определено притежаваха усет към медийните събития — сцената бе нагласена с прецизността на холивудски филм. Множество усмихнати хора в костюми, изобилие от фотоапарати и диктофони. Затова се стараеше да остане зад обективите. Което не бе трудно, тъй като цялото внимание бе насочено към паметника.
В градините на имението бяха пръснати осем такива, всичките издигнати през 1784 г. от тогавашния граф Томас Бейнбридж. Хаддад бе запознат със семейната история. Първоначално родът закупил земите, заобиколени от букови гори в Оксфордшър, а през 1624 г. в средата на двете хиляди и четиристотин декара било построено огромно имение. Наследниците успели да запазят земите до 1848 г., когато короната ги получила при разпродажба заради неплатени данъци и кралица Виктория превърнала имението в музей. Оттогава насам туристите идваха да разглеждат типичните за периода мебели и да надзърнат в луксозния живот от отминалите векове. Библиотеката се смяташе за един от най-добрите образци на XVIII век. Но през последните години повечето посетители идваха заради паметника, тъй като Бейнбридж Хол бе загадка, а туристите на двайсет и първи век обожаваха мистериите.