— Това е доста просто — отговори дамата. — Dis Manibus. Римски надпис: „Привет на боговете от подземния свят“. Това е сходно на нашето „почивай в мир“. Тези букви ще срещнете върху повечето римски надгробни камъни.
Изглеждаше доста доволна от себе си. На Хаддад му се дощя да зададе няколко нагли въпроса, които да спукат сапунения мехур на интелектуалното й самодоволство, но замълча. Загледа как снимат двамата ветерани от Блечли Парк с една от немските машини „Енигма“, взета назаем специално за случая. Много усмивки, въпроси и похвали.
Томас Бейнбридж действително бил невероятно интелигентен мъж. За съжаление така и не успял да предаде ефективно мислите си, затова интелектът му в крайна сметка изчезнал неоценен. За обикновения човек на XVIII век Бейнбридж бил фанатик. Но за Хаддад той бе пророк. Бейнбридж наистина стигнал до велико откритие. И загадъчният паметник пред него, един от осемте в градината, обратният образ на неизвестна картина и странната поредица от десет букви бяха там по съвсем конкретна причина.
Която бе известна на Хаддад.
И това не бе нито любовно писмо, нито шифър, нито послание.
А нещо съвсем друго.
Карта.
9
Замъкът Кронборг, 10:20 ч.
Малоун плати шейсетте крони вход за замъка за себе си и Пам. Последваха групата, която се изсипа от един от трите пристигнали автобуса.
Вътре ги посрещна фотоизложба по безброй различни постановки на „Хамлет“. Малоун се замисли за иронията на избраното място. Пиесата разказваше за син, който иска да отмъсти за баща си, а ето го него, баща, който се бори за сина си. Сърцето го болеше за Гари. Никога не би го изложил на опасност и през дванайсетте години като правителствен агент винаги бе слагал ясна граница между работата и семейството. И все пак година след доброволното му пенсиониране синът му се бе оказал заложник.
— Това ли правеше през цялото време? — попита Пам.
— Само през част от него.
— Как въобще си могъл да живееш така? Аз съм съсипана. Стомахът ме боли. Още треперя от снощи.
— Човек свиква — отвърна той и действително смяташе така, макар отдавна да се бе уморил от лъжи, полуистини, невероятни факти и предатели.
— Просто си имал нужда от тръпката, нали?
Цялото му тяло тежеше от умора и никак не бе в настроение за този вечен спор.
— Не, Пам. Не съм имал нужда от тръпката. Такава ми беше работата.
— Егоизъм. Ето за какво става въпрос. И винаги е било така.
— А ти си истински слънчев лъч. Любещата съпруга, която винаги подкрепя съпруга си. До такава степен, че забременя от друг мъж, роди му син и ме остави да вярвам, че е мой цели петнайсет години.
— Не се гордея с това. Но пък не знаем колко от твоите жени са забременели, нали така?
Той се въздържа. Трябваше да сложи край на безсмисления спор.
— Ако не млъкнеш, ще загубим Гари. Аз съм единствената му надежда и в момента не е много препоръчително да ме затормозяваш.
Тази истина предизвика моментен проблясък на разбиране в изпълнените й с горчивина очи, миг, в който някогашната, обичана от него Пам Малоун отново се появи. Искаше му се образът й да се задържи за по-дълго, но както винаги тя се овладя и безизразният й поглед срещна неговия.
— Е, води тогава — каза тя.
Влязоха в балната зала.
Помещението беше правоъгълно и се простираше на повече от шейсет метра. По двете дължини бяха наредени прозорци, всеки поставен в дълбока ниша от дебела зидария, а мътната светлина, която се процеждаше през тях, хвърляше неясни сенки върху шахматния под. Десетина посетители се разхождаха наоколо, възхищавайки се на огромните маслени платна, изобразяващи предимно бойни сцени.
В отдалечения край пред една камина Малоун забеляза нисък слаб мъж с червеникавокафява коса. Помнеше го от проект „Магелан“. Лий Дюрант. Бе разговарял с него няколко пъти в Атланта. Агентът го забеляза, след което изчезна през отворения портал.
Малоун тръгна към отсрещния край на залата.
Прекосиха поредица от стаи, всяка пестеливо мебелирана от периода на Европейския ренесанс и украсена с гоблени. Дюрант спазваше дистанция от петнайсет метра.
Малоун го видя да спира. Двамата с Пам влязоха в така наречената Ъглова зала.
Белите стени бяха украсени с гоблени с ловни сцени. Отделни мебели бяха пръснати по пода, покрит с бели и черни плочи.