— И какво ви води тук днес?
— Двамата с Алфред Херман сме приятели. Дойдох да му изкажа почитта си.
По пътя мина кола. Светло беемве с униформен шофьор. Торвалдсен махна и колата се приближи.
— Тръгвате ли? — попита министър-председателят.
— Трябва да отидем до града.
Американецът посочи Гари.
— А кой е този?
Торвалдсен представи момчето с истинското му име и двамата се здрависаха.
— Никога не съм се запознавал с вицепрезидент — възкликна Гари.
Беемвето спря, шофьорът излезе и след като заобиколи колата, отвори задната врата за Торвалдсен.
— А аз не се бях запознавал със сина на Котън Малоун — отговори вицепрезидентът.
Сега вече Торвалдсен осъзна, че ще си имат неприятности. Подозрението му се потвърди, когато видя Алфред Херман да крачи решително към тях, следван от началника на охраната си.
Вицепрезидентът каза:
— Брент Грийн ви праща поздрави.
Торвалдсен съзря предателството на Грийн в суровите очи на мъжа срещу себе си.
— Опасявам се, че няма да ходите никъде — рече тихо вицепрезидентът.
Херман се приближи и затвори задната врата на колата.
— Хер Торвалдсен няма да има нужда от колата. Можете да си вървите.
Торвалдсен понечи да протестира, да направи сцена, но забеляза, че началникът на охраната застава до Гари. Пистолетът под сакото му беше насочен право към момчето.
Посланието бе напълно ясно. Той се обърна към шофьора си.
— Можеш да тръгваш, наистина. Благодаря, че дойде.
Херман му взе атласа.
— Възможностите ти бързо се стопяват, Хенрик.
— И аз бих се изразил така — каза вицепрезидентът.
Херман изглеждаше изненадан.
— Защо сте тук? Какво става?
— Доведете и двамата вътре и ще ви разкажа.
83
Синайски полуостров
Малоун изчака, докато Джордж Хаддад намери убежище зад последния рафт с книги, където двамата с Пам бяха заели отбранителна позиция.
— Завръщане от мъртвите? — обърна се той към Хаддад.
— Възкресението носи слава.
— Джордж, този човек иска да избие всички ви.
— Досетих се. Добре че сте тук.
— Ами ако не успея да го спра?
— В такъв случай всичките ни усилия ще се окажат напразни.
— Какво има там? — поиска да разбере Малоун.
— Още три зали и Читалнята. Всяка прилича на тази. Няма много места за криене.
Той си припомни указанията.
— Значи се предполага, че трябва да вляза в престрелка с него?
— Доведох те дотук. Не ме разочаровай сега.
Малоун усети, че го залива вълна на ярост.
— Имаше и по-прост начин. Та той може да чака подкрепление.
— Съмнявам се. Но хората ми отвън следят дали някой ще навлезе във „фарша“. Обзалагам се, че е сам и ще остане сам докрай.
— Откъде си сигурен? Израелците непрекъснато бяха по петите ни.
— Те си тръгнаха. — Хаддад посочи отсрещната страна на залата. — Остава само той.
Малоун зърна как Макколъм се втурва през арката и изчезва навътре в библиотеката. Три зали и Читалнята. Щеше да му се наложи да наруши много от правилата, които бяха спасявали живота му цели дванайсет години. Едно от тях бе категорично — никога не влизай някъде, ако не знаеш как ще излезеш. Хрумна му обаче нещо друго, което беше научил. Когато положението се влоши, всичко може да ти навреди, включително и бездействието.
— Искам да знаеш, че този мъж е отговорен за отвличането на сина ти — каза Хаддад. — И той унищожи книжарницата ти. Негова е вината и двамата с теб да сме тук. Ако му се бе наложило, щеше да убие Гари. И с удоволствие би убил и теб.
— Откъде знаеш за Гари? — попита Пам.
— Пазителите имат достъп до невероятни източници на информация.
— А как се оказа в ролята на Библиотекар? — попита Малоун.
— Сложна история.
— Не се и съмнявам. Двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко, когато всичко това приключи.
Хаддад се ухили.
— Да, стари приятелю, ще си поговорим.
Малоун посочи Пам и каза на Хаддад:
— Дръж я тук. Не я бива да изпълнява заповеди.