— Тръгвай — усмихна се тя, — ние ще се оправим.
Малоун реши да не спори и забърза по коридора. На изхода се спря. Десетина метра пред него имаше още една зала. Високи стени, редици каменни рафтове, букви, изображения и мозайки от пода до тавана. Запромъква се напред, опрял гръб в полираните стени на коридора. Влезе във втората зала и отново се скри в края на една от редиците рафтове. Залата бе почти квадратна и той забеляза множество кодекси и свитъци.
Не долавяше никакво движение. Постъпваше глупаво. Навлизаше все по-навътре. В един момент Макколъм щеше да се обърне и да стреля, и то когато бе изгодно на него.
Но кога?
Хаддад наблюдаваше Пам Малоун. В Лондон се бе опитал да прецени характера й и дори се чудеше какво прави тя там. Пазителите бяха събрали информация за личния живот на Котън Малоун, неща, които Хаддад не знаеше, тъй като Малоун рядко говореше за семейството си. Приятелството им беше академично, възникнало от общата им любов към книгите и уважението към знанието. Но вече знаеше достатъчно и времето да използва тази информация беше настъпило.
— Трябва да се върнем там — настоя той.
— Котън каза да останем тук.
Той я прониза с поглед.
— Трябва да се върнем там. — Той извади пистолет изпод робата си.
За негова изненада тя не се стресна.
— Видях те, когато погледна Макколъм — каза тя.
— С това име ли ви се представи?
Тя кимна.
— Казва се Сейбър и е убиец. Всичко, което ви казах в апартамента ми в Лондон, е истина. Имам да плащам стари дългове и не възнамерявам да позволя Котън да ги плаща вместо мен.
— Видях в очите ти, че го предизвикваш да стреля, но знаеше, че няма да го направи.
— Хора като Сейбър пестят куража си за моменти, когато наистина ще им е нужен. Както сега.
— Ти си знаел какво ще се случи.
Той сви рамене.
— Знаех, мислех, надявах се. Не съм сигурен. Наблюдавахме Сейбър. Знаехме, че планира нещо в Копенхаген, и когато отвлече Гари, разбрахме, че търси мен. Тогава реших, че е време да се намеся. Второто ми обаждане до Западния бряг беше проследено от израелски шпиони, което в крайна сметка ги принуди да действат. После в Лисабон осъзнах, че мога да доведа и трима ви тук, без израелците.
— И си организирал цялата операция, за да може да умреш?
— Направих го, за да предпазя библиотеката. Сейбър работи за организация, която се нуждае от тези знания за собствена политическа и икономическа изгода. От известно време ни следят. Но ти го чу — тук е заради самия себе си, не заради тях. Спрем ли го, спираме всичко.
— И какво ще направиш?
— Не само аз. Ти също трябва да участваш.
— Аз ли?
— Котън има нужда от теб. Да не смяташ да си тръгнеш?
Той наблюдаваше изражението й, докато тя обмисляше тази възможност. Знаеше, че е умна, смела и безразсъдна, но и уязвима, както и склонна на грешни решения. През целия си живот бе наблюдавал хората и ги бе преценявал и сега се надяваше да е преценил правилно Пам Малоун.
— В никакъв случай — заяви тя.
Сейбър изтича от Залата на призванието и влезе в Читалнята, цялата с маси и само няколко рафта. От току-що направената обиколка знаеше, че следващата Зала на вечността е предпоследна и че цялата библиотека е под формата на буквата U. Фалшиви прозорци и украсени с пейзажи ниши, както и специалното осветление създаваха ефект за излаз на открито. Непрекъснато си напомняше, че се намира под земята.
Влезе и Читалнята и спря. Време беше да използва онова, което беше забелязал по-рано.
Малоун продължаваше да напредва с насочен пистолет. Беше сложил последния пълнител, в който имаше девет патрона. В джоба си имаше още един с три, така че разполагаше общо с дванайсет изстрела, за да спре Макколъм.
Погледът му шареше от стена до стена и от пода до тавана, сетивата му бяха изострени до крайност. Гърдите и гърбът му бяха влажни от пот, а хладният въздух го пронизваше.
Мина през втората зала и се отправи по коридора към следващата осветена зала, която правеше чупка под прав ъгъл. Не долавяше никакъв шум и тишината го изнервяше. Напред го движеха единствено думите на Хаддад, че Макколъм е отвлякъл Гари. Мръсникът бе докосвал детето му. Беше го отвлякъл. Беше принудил Малоун да убие човек. Нямаше да се измъкне, без да си плати. Макколъм искаше да се бие. Е, щеше да си го получи.