Ние сме Пазители на знанието. От библиотеката.
Тази реплика бе определила посоката на целия му живот.
Продължаваше да се разхожда из къщата, разглеждайки бюстовете и картините, гравюрите, гротескно пищната позлата и загадъчните девизи. Тръгна срещу потока от новодошли и в крайна сметка стигна салона, където древната величественост на университетската библиотека се срещаше с женственото изящество и остроумие. Загледа се в рафтовете, които някога бяха съдържали разнообразното знание на много епохи. И в картините, които съживяваха личности, тайно оформяли курса на историята. Томас Бейнбридж бе един от поканените, точно като бащата на Хаддад. Но пристигането на Пазителя в Палестина бе закъсняло с две седмици — твърде късно, за да предаде поканата. Куршумът от пистолета на Хаддад бе накарал носителят на посланието да замлъкне.
Той трепна при спомена.
Припряността на дръзката младост.
Оттогава бяха минали шейсет години и вече гледаше на света с далеч по-търпеливи очи. Ако през април 1948 г. бе погледнал Пазителя със същите очи, може би много по-рано щеше да открие това, което търсеше.
А може би не.
Явно поканата трябваше да се заслужи. Но как? Погледът му обходи залата. Отговорът бе някъде тук.
13
Вашингтон, окръг Колумбия, 5:45 ч.
Лари Дейли се отпусна в един от фотьойлите в кабинета на Брент Грийн. Верен на думата си, заместник-съветникът по националната сигурност бе пристигнал за по-малко от половин час.
— Хубаво местенце — каза Дейли на Грийн.
— Уютно.
— Май винаги си пестелив на думи.
— Думите, както и приятелите, трябва да се подбират внимателно.
Дружелюбната усмивка на Дейли се стопи.
— Надявах се да не се хванем толкова бързо за гърлата.
Стефани прояви нетърпение.
— Нека придадем някакъв смисъл на посещението, както обеща по телефона.
Пръстите на Дейли се впиха в огромните облегалки на фотьойла.
— Надявам се и двамата да проявите здрав разум.
— Зависи от много неща — отговори тя.
Дейли прокара пръсти през късата си посивяла коса. Правилните му черти излъчваха момчешка искреност, която лесно обезоръжаваше околните, и тя си напомни да не се поддава.
— Предполагам, все още не желаеш да ни разкриеш какво представлява връзката, нали? — попита тя.
— Не горя от желание да бъда обвинен в нарушение на Закона за националната сигурност.
— Че откога си започнал да се притесняваш, че престъпваш закона?
— Точно от този момент.
— Тогава какво правиш тук?
— Какво всъщност знаете? — попита Дейли. — И не ме лъжете, че не знаете нищо, тъй като безкрайно ще се разочаровам и от двама ви.
Грийн повтори малкото, което вече бе разказал за Джордж Хаддад.
Дейли кимна.
— Израелците бяха полудели покрай Хаддад. После и саудитците се появиха в картинката. Което доста ни шокира. Обикновено не се интересуват от нищо, свързано с Библията или историята.
— Значи преди пет години съм изпратила Малоун в онова тресавище абсолютно на сляпо? — попита тя.
— Което, доколкото знам, не противоречи на професионалната ти характеристика.
Тя си припомни как цялата схема бе започнала да се разпада.
— А бомбата?
— Е, тогава наистина се накиснахме.
Поставена в автомобил бомба бе сринала едно кафе в Йерусалим, в което Малоун и Хаддад бяха седнали да поговорят.
— Взривът бе предназначен за Хаддад — поясни Дейли. — Естествено, тъй като мисията бе сляпа, Малоун не бе наясно с това. Но все пак успя да измъкне човека невредим.
— Голям късмет за нас — отбеляза саркастично Грийн.
— Я не се занасяйте. Никого не сме убили. Последното нещо, което бихме искали, е Хаддад да умре.
Гневът се надигаше в гърдите на Стефани.
— Изложили сте на риск живота на Малоун.
— Той е професионалист. Това върви със служебната характеристика.
— Аз не изпращам агентите си на самоубийствени мисии.
— Я си отвори очите, Стефани. Проблемът с Близкия изток е, че лявата ръка никога не знае какво върши дясната. Случката бе съвсем типична. Просто палестинците са избрали грешното кафене.
— Или пък напротив — вметна Грийн. — Дали пък израелците, или може би саудитците, не са се целили точно в правилното кафене?