Стефани забеляза, че се е развълнувал.
— Важно обещание — каза Грийн. — Едно от многото в Стария завет.
— Значи разбирате интереса ни?
Грийн кимна.
— Разбирам идеята, но се съмнявам, че е възможно да бъде доказана.
Това също прозвуча странно на Стефани, но тя продължи да любопитства.
— Какво правиш, Лари? Призраци ли гониш? Та това е лудост.
— Уверявам те, че не е.
Доста бързо си направи изводите. Малоун е бил прав да я укорява. Трябвало е незабавно да го уведоми за пробива в системата. А сега синът му е в опасност благодарение на американското правителство, което явно бе готово да жертва момчето.
— Стефани — прекъсна мислите й Дейли. — Това изражение ми е добре познато. Какво си намислила?
Нямаше никакво намерение да споделя каквото и да било с този демон. Така че отпи от утайката на унижението с големи глътки и каза:
— Точно това, което искаше, Лари. Тоест абсолютно нищо…
14
Копенхаген, 12:15 ч.
Доминик Сейбър бе наясно, че следващият един час ще е критичен. Вече бе гледал телевизионните репортажи за стрелбата в замъка Кронборг. Което означаваше, че Малоун и бившата му съпруга са офейкали. Най-после се бе чул и с човека, когото бе изпратил в замъка, и бе доволен, че инструкциите му са спазени.
Погледна часовника си, после излезе от предния салон и влезе в спалнята, където държаха Гари Малоун. Бяха успели да измъкнат момчето от училище с помощта на официални документи за самоличност и приказки от рода, че всичко е в името на американското правителство. Само след два часа вече бяха напуснали Атланта с частен самолет. С Пам Малоун се бяха свързали по пътя и й бяха обяснили точно какво да прави. Всички сведения я описваха като доста опърничава жена, но една снимка и мисълта, че нещо лошо може да сполети сина й, бяха гарантирали готовността й да прави каквото поискат от нея.
Сейбър отвори вратата на стаята и изкриви лицето си в усмивка.
— Исках само да ти кажа, че се чухме с баща ти.
Момчето бе седнало до прозореца и четеше книга. Вчера бе поискало няколко заглавия и Сейбър ги бе набавил. Детското лице светна при думите за баща му.
— Добре ли е?
— Да. И беше благодарен, че си тук при нас. Майка ти също е с него.
— Мама е тук?
— Докара я друг наш екип.
— Това й е за първи път. Никога не е идвала. — Момчето млъкна за миг. — С баща ми не се разбират много.
Запознат със семейната им история, Сейбър долови нещо по-особено.
— Защо така?
— Заради развода. Отдавна не живеят заедно.
— Това тежи ли ти?
Гари се замисли върху въпроса. Беше висок за възрастта си, с гъста кестенява коса. Котън Малоун бе пълната му противоположност. С много бяла кожа, мускулести крайници, светла коса. Колкото и да се мъчеше, Сейбър не успяваше да долови нищо от бащата в изражението на сина.
— Щеше да е по-добре да бяха останали заедно. Ама разбирам защо е невъзможно.
— Хубаво е, че го разбираш. Ти си умно момче.
Гари се усмихна.
— И баща ми вечно това повтаря. Познаваш ли го?
— О, да. От години работим заедно.
— Какво точно се случва тук? Защо съм в опасност?
— Не мога да говоря сега. Но едни доста опасни типове са взели баща ти на мушка и се канеха да си отмъстят на теб и на майка ти, така че се намесихме, за да ви защитим. — Усещаше, че обяснението сякаш не задоволи малкия напълно.
— Но нали баща ми не работи вече за правителството?
— За съжаление враговете му не се интересуват от това. Чисто и просто искат да му причинят болка.
— Много странно.
Сейбър се насили да се усмихне.
— Боя се, че е част от работата ни.
— Имаш ли деца?
Зачуди се на любопитството на момчето.
— Не. Никога не съм бил женен.
— Изглеждаш ми готин.
— Благодаря. Просто си върша работата. — Сейбър разкърши рамене и попита: — Спортуваш ли?
— Тренирам бейзбол. Ама сезонът свърши отдавна. Не бих имал нищо против да хвърля някоя топка.
— Доста сложно за Дания. Тук бейзболът не е национално хоби.
— Последните две лета прекарах тук. Много ми харесва.