— С баща си ли прекарваш лятото?
Гари кимна.
— Това е горе-долу единствената ни възможност да сме заедно. Но няма значение. Радвам се, че живее в Дания. Тук е щастлив.
Стори му се, че отново долавя нещо.
— А ти щастлив ли си?
— Понякога. Друг път ми се иска да живееше по-наблизо.
— Мислил ли си някога да се преместиш при него?
Лицето на момчето се изкриви от тревога.
— Това би съсипало мама. Никак не би й харесало.
— Понякога човек върши това, което трябва да се направи.
— Мислил съм по този въпрос.
Той се ухили.
— Недей да мислиш чак толкова. И се опитай да не скучаеш много.
— Мъчно ми е за мама и татко. Дано са добре.
Чул бе достатъчно. Момчето се бе успокоило. Нямаше да им създава проблеми, поне през следващия един час, а на Сейбър му бе нужно само толкова. След това вече нямаше да има значение какво прави Гари Малоун.
Той тръгна към вратата с думите:
— Не се притеснявай. Сигурен съм, че всичко ще приключи съвсем скоро.
Малоун крачеше по улиците на Хелсингьор и наблюдаваше кафенето. През вратите му в двете посоки течеше равномерен поток постоянни клиенти. Обектът, когото наблюдаваше, седеше до прозореца и отпиваше от чашата си. Пам вероятно бе в колата, паркирана до гарата, и чакаше. Поне се надяваше да е там. Когато този тип предприемеше своя ход, щяха да имат един-единствен шанс. Ако враговете му бяха наблизо, а той бе убеден, че е така, това вероятно бе единственият начин да се добере до тях.
Появата на Пам в Дания го бе разтърсила. Но пък тя винаги оказваше подобен ефект върху него. Някога ги свързваха любов и уважение, или поне той бе смятал така; сега единственото общо помежду им бе Гари.
Мислите му се върнаха към думите й през август. За Гари.
— След толкова години лъжи искаш да си признаеш?
— Ти самият не беше светец преди толкова години, Котън.
— И ти превърна живота ми в ад заради това.
Тя вдигна рамене.
— Имах своето увлечение. Не смятах, че ще ти пука, като се има предвид случилото се.
— Аз ти признах всичко.
— Не, Котън. Аз те хванах.
— Но ме остави да вярвам, че Гари е мой син.
— Той е твой син. Във всяко отношение освен кръвната връзка.
— Това ли е оправданието ти?
— Няма нужда да се оправдавам. Просто реших, че трябва да узнаеш истината. Трябваше да ти кажа още миналата година, когато се разведохме.
— Откъде знаеш, че не е от мен?
— Котън, ако искаш, направи теста. Не ми пука. Просто искам да знаеш, че ти не си бащата на Гари. А ти действай както намериш за добре с тази информация.
— Той знае ли?
— Естествено, че не. То засяга само вас двамата. Никога няма да го научи от мен.
Все още чувстваше гнева, който го бе залял, докато Пам бе запазила самообладание. Бяха толкова различни, което вероятно обясняваше защо вече не са заедно. Бе загубил баща си като дете, но бе отгледан от майка, която го обожаваше. А детството на Пам бе напълно объркано. Майка й била вятърничава и нестабилна, разкъсвана от противоречиви емоции. Държала детска градина. Пропиляла семейните спестявания неведнъж, а цели два пъти. Слабостта й били астролозите. Не успявала да им устои и с готовност слушала да й казват точно това, което искала да чуе. Бащата на Пам бил също толкова чудат, самовглъбен и отнесен. Интересувал се повече от радиоуправляеми самолети, отколкото от съпругата и трите си деца. Цели четирийсет години работил във фабрика за сладоледени фунийки, получавал средна заплата и така и не се издигнал над средното ниво. Лоялност, примесена с измамно чувство за доволство — ето какво представляваше тъстът му до деня, в който трите кутии цигари дневно най-после бяха сломили сърцето му.
Преди да се срещнат, Пам бе познала твърде малко обич и чувство за сигурност. Пестелива откъм емоции, но изискваща обожание, тя винаги бе давала много по-малко от онова, което получаваше. А изтъкването на това несъответствие предизвикваше у нея единствено гняв. Собствените му прегрешения с други жени още в началото на брака им просто доказваха верността на убеждението й, че на нищо и никого не може да се има доверие.