Пам стоеше зад гърба му.
— Каква е тази Александрийска връзка?
Той не отговори. Не можеше. Действително бе единственият в света, който знаеше, и бе дал думата си.
— Очевидно човекът, който е изпратил имейла, е напълно в час. За какво става въпрос?
Малоун се втренчи в екрана, знаейки, че няма начин да проследи съобщението. Изпращачът, както и той самият, със сигурност знаеше как да използва черни дупки — компютърни сървъри, които избираха съвсем случаен маршрут за имейлите през сложен електронен лабиринт. Не бе невъзможно, но бе дяволски трудно.
Изправи се и прокара ръка през косата си. Предишния ден бе смятал да отиде да се подстриже. Разкърши рамене, за да прогони и последните следи от съня, и пое няколко дълбоки глътки въздух. Бе навлякъл джинси и риза с дълъг ръкав, която висеше разкопчана върху сивата фланелка. Изведнъж се вледени от ужас.
— По дяволите, Котън…
— Пам, млъкни. Трябва да помисля. Никак не ми помагаш.
— Не ти помагам? Какво, по…
Мобилният му телефон иззвъня. Пам се хвърли към него, но той я спря.
— Недей.
— Как така? Може да е Гари.
— Не се занасяй.
Той вдигна телефона след третото иззвъняване и натисна зеления бутон.
— Доста се забави — каза мъжки глас в ухото му. Долови холандски акцент. — И моля без демонстрации от типа, ако направите нещо на момчето ми, ще ви убия. Нямаме време за подобни глупости. Седемдесетте и два часа вече започнаха да текат.
Малоун мълчеше, но изведнъж се сети нещо, което бе научил отдавна. Никога не позволявай на отсрещната страна да определя условията на сделката.
— Не си го и помисляй. Нямам намерение да ходя никъде.
— Излагаш живота на сина си на доста сериозен риск.
— Искам да видя Гари. Да говоря с него. Тогава ще действам.
— Погледни навън.
Малоун се втурна към прозореца. Четири етажа по-долу Хобро Плац бе все така пуст, с изключение на двете фигури на отсрещната страна на покрития с калдъръм площад. И двете фигури държаха оръжие на рамо. Гранатомети.
— Не съм съгласен — каза гласът в ухото му.
Избухнаха пламъци. Две гранати изсвистяха в нощта и помляха прозорците под него. И двете експлодираха.
2
Виена, Австрия, 2:12 ч.
Седналият на Синия стол мъж наблюдаваше как автомобилът оставя двамата си пътници под осветената арка. Не беше лимузина или нещо претенциозно, а обикновен европейски седан в тъмен цвят, често срещан по натоварените австрийски шосета. Идеалното транспортно средство, когато човек иска да избегне вниманието на терористи, престъпници, полицаи и любопитни журналисти. Пристигна още една кола, свали пътниците си и се оттегли да чака под тъмните дървета на павирания паркинг. След няколко минути пристигнаха още две. Доволен, Синия стол напусна спалнята си на втория етаж и слезе на партера.
Събранието щеше да се проведе на обичайното място. Пет позлатени стола с прави облегалки бяха наредени в широк кръг върху унгарския килим. Столовете бяха еднакви, с изключение на един, върху чиято тапицирана облегалка бе преметнат яркосин шал. До всеки имаше позлатена масичка с бронзова лампа, листове за писане и кристална камбанка. Вляво от кръга имаше каменна камина, а светлината на огъня нервно танцуваше по фреските на тавана.
Всички столове бяха заети от облечени в строги черни костюми мъже, наредени по старшинство в низходящ ред. Двама от тях все още се радваха и на косата, и на здравето си. Трима оплешивяваха и изглеждаха болнави. До един бяха минали седемдесет. Тъмните им палта и сивите шапки висяха на месинговата закачалка встрани.
Зад всеки седнал стоеше по-млад мъж — наследникът на Стола — който присъстваше, за да слуша и да се учи, но не и да говори. Правилата съществуваха от много години. Пет Стола, четири Сенки. Председателстваше Синия стол.
— Съжалявам за късното начало, но преди няколко часа пристигна обезпокоителна информация. — Гласът на Синия стол бе напрегнат, но слаб. — Последното ни начинание може би е застрашено.
— Разкрити ли сме? — попита Втория стол.
— Може би.
Третия стол въздъхна.
— Разрешим ли е проблемът?
— Така смятам. Но са необходими незабавни действия.
— Предупреждавах, че не бива да се замесваме — строго им напомни Втория стол и поклати глава. — Трябваше да оставим нещата да се развият по естествен начин.