Тя като че ли моментално схвана логиката му и се втренчи в корниза.
— Не мога, Котън. — За пръв път гласът й бе загубил остротата си.
— Гари има нужда от нас. Трябва да тръгваме. Гледай ме и прави абсолютно същото.
Той прехвърли раницата на гърба си и се измъкна през прозореца. Сграбчи корниза, чийто грапав камък бе топъл, но достатъчно тънък. Започна да се придвижва, местейки ръцете си една след друга. След още няколко педи заобиколи ръба и скочи върху равния покрив на съседната сграда.
Затича се обратно и вдигна очи. Пам все още стоеше до прозореца.
— Хайде, давай! По същия начин.
Тя все още се колебаеше.
Третият етаж се разтресе от взрива. Парчета стъкло от прозорците се посипаха по калдъръма. Пламъци разсякоха тъмнината. Пам отскочи назад. Грешен ход. Само след секунда главата й се показа отново. Кашляше задавено.
— Тръгвай вече — изкрещя той.
Тя, изглежда, най-сетне разбра, че няма друг избор. Измъкна се през прозореца като него и сграбчи корниза. Наклони тялото си навън и увисна на ръце.
Той видя, че очите й са затворени.
— Няма нужда да гледаш. Просто мести ръце, една по една.
Тя така и направи.
Между мястото, където бе застанал, и мъчително увисналото й тяло се простираха над два метра корниз. Но тя се справяше. Първо едната ръка, после другата. И тогава той видя фигурите долу. На площада. Двамата се бяха върнали, този път с пушки.
Котън светкавично смъкна раницата, ръката му потъна вътре и извади беретата.
Стреля два пъти по фигурите петнайсетина метра под него. Пронизителният звук отекна зловещо в сградите, опасващи площада.
— Защо стреляш? — попита Пам.
— Давай, давай.
Още един изстрел, и мъжете долу хукнаха.
Пам стигна ръба. Той я погледна.
— Заобиколи го и се изтегли към мен.
Взря се в тъмнината, но не видя стрелците. Пам тъкмо заобикаляше ръба, с една ръка вкопчена в корниза, другата — опипваща за опора.
Внезапно изпусна корниза. И политна.
Той протегна ръка, все още стискайки пистолета, и успя да я хване. Двамата се сгромолясаха върху покрива. Дишаха тежко.
Мобилният телефон иззвъня. Той стигна пълзешком раницата, намери телефона и отвори капачето.
— Забавляваш ли се? — попита предишният глас.
— Има ли някаква по-специална причина да взривиш книжарницата ми?
— Ти беше този, който заяви, че няма намерение да излиза оттам.
— Искам да говоря с Гари.
— Аз определям правилата. Вече пропиля трийсет и шест минути от седемдесет и двата часа. На твое място бих побързал. Животът на сина ти зависи от това.
Линията замлъкна.
Прозвучаха сирени. Малоун хвана раницата и скочи на крака.
— Трябва да вървим.
— Кой беше?
— Нашият проблем.
— А кой е той?
Обзе го внезапна ярост.
— Нямам представа.
— Какво иска?
— Нещо, което не мога да му дам.
— Как така не можеш? Животът на Гари зависи от това. Огледай се само. Та той взриви книжарницата ти.
— Ей, Пам, хич нямаше и да забележа, ако не ми беше казала.
Той се обърна.
Тя го сграбчи за рамото.
— Къде отиваме?
— Да намерим отговор на някои въпроси.
4
От източния край на площада Сейбър наблюдаваше как книжарницата на Котън Малоун гори. Флуоресцентно жълтите пожарни коли вече бяха пристигнали и бълваха вода върху бушуващите в прозорците пламъци.
Дотук добре. Малоун бе принуден да действа. Превръщане на реда в хаос. Това бе мотото му. Това бе животът му.
— Спуснаха се от съседната сграда — съобщи глас по радиоприемника в ухото му.
— Къде отиват? — прошепна той в микрофона на ревера си.
— Към колата на Малоун.
Право в целта.
По площада тичаха пожарникари и влачеха маркучи, решени да не позволят разпростирането на пожара. А пожарът определено се разрастваше. Явно редките книги горяха с ентусиазъм.
Съвсем скоро сградата на Малоун щеше да се превърне в пепел.
— Всичко друго на място ли е? — попита той мъжа до себе си.
— Лично проверих. Всичко е готово.
Събитията, които предстояха да се случат, бяха сериозно обмислени и планирани. Дори не бе убеден, че успехът е възможен — целта бе неосезаема, неуловима — но ако следата, по която бе тръгнал, действително водеше нанякъде, той щеше да е готов.