Сега всичко зависеше от Малоун.
Рожденото му име бе Харолд Ърл и никъде, в каквито и да било документи, нямаше обяснение за произхода на прякора му Котън. Малоун бе на четирийсет и осем, с единайсет години по-възрастен от Сейбър. Но като него бе американец, роден в Джорджия. Майка му бе коренячка южнячка, баща му — военен от кариерата, флотски командир, чиято подводница бе потънала, когато Малоун бе едва десетгодишен. Любопитно бе, че Малоун бе последвал стъпките на баща си, записал се бе в Морската академия и школата за летци, след което рязко бе сменил посоката и в крайна сметка се бе дипломирал като адвокат. Следването му бе платено от държавата. След завършването си бе постъпил във Военната прокуратура, където бе прекарал девет години. Преди тринайсет години отново бе сменил посоката и се бе преместил в Министерството на правосъдието, където бе станал част от екипа на проект „Магелан“, който провеждаше някои от най-деликатните международни разследвания на Америка. Там се бе задържал до миналата година, пенсионирал се бе по-рано с висок чин, напуснал бе Америка, преместил се бе в Копенхаген и бе купил книжарница за редки издания.
Криза на средната възраст? Проблеми с правителството?
Сейбър не знаеше със сигурност.
А също и развод. Него Сейбър бе разучил с подробности. Но така и не разбра причината. Малоун бе загадка. Макар да бе заклет библиофил, нищо в психологическите профили, които Сейбър бе изчел, не даваше задоволително обяснение за подобни радикални промени.
Останалите дребни детайли само потвърждаваха колко сериозен бе противникът му.
Малоун владееше достатъчно добре няколко езика, нямаше известни пристрастия или фобии и бе склонен към саможертва и впечатляваща всеотдайност. Освен всичко бе надарен с фотографска памет, за което Сейбър особено му завиждаше.
Компетентен, опитен, интелигентен. Безкрайно по-различен от глупаците, които бе наел — четирима холандци, лишени от интелигентност, морал и дисциплина.
Хобро Плац се изпълни с хора, наблюдаващи огнеборците. Нощният въздух щипеше лицето на Сейбър. Есента в Дания май бе само кратка прелюдия към зимата. Той пъхна свитите си в юмруци ръце в джобовете на якето.
Опожаряването на всичко, събирано старателно от Котън Малоун през последната година, бе необходимо за плана. Нищо лично. Просто работа. И ако Малоун не му доставеше онова, което искаше, нямаше да се поколебае да убие момчето.
Холандецът до него — онзи, който бе говорил с Малоун — се покашля, но продължи да мълчи. От самото начало Сейбър им бе втълпил едно от своите железни правила: Говори само когато те питат. Нямаше нито време, нито желание за празни приказки.
Още няколко минути продължи да наблюдава зрелището. Накрая прошепна в микрофона:
— Всички да сте нащрек. Знаем къде отиват, а вие знаете какво да правите.
5
4:00 ч.
Малоун паркира колата си пред Кристиангаде, имението на Хенрик Торвалдсен, което се издигаше на източното крайбрежие на остров Зеланд до протока Йоресунд. От Копенхаген бе шофирал трийсет километра на север в новичката мазда, която обикновено паркираше на няколко пресечки от книжарницата си, близо до замъка Кристианбург.
След спускането им от покрива бе видял как пожарникарите се опитват да ограничат бушуващия в дома му огън. Явно бе, че всичките му книги са се превърнали в пепел, и дори и пламъците да не успееха да погълнат и последната, горещината и пушекът щяха да нанесат непоправими щети. Бе си наложил да се пребори с надигащия се гняв, повтаряйки си нещо, което бе научил преди много години. Никога не изпитвай омраза към врага си. Това замъглява преценката. Не. Не трябваше да храни омраза. Трябваше да мисли.
Но Пам затрудняваше нещата.
— Кой живее тук? — попита го тя.
— Един приятел.
По пътя се бе опитвала да изкопчи някаква информация от него, но той не бе особено словоохотлив, което очевидно я вбесяваше. Е, преди да се справи с нея, трябваше да поговори с някой друг.
Тъмната къща бе оригинален образец на датския барок — три етажа, построени от облицована с пясъчник тухла, завършена с изящно извит меден покрив. Едното крило бе обърнато към сушата, другото към морето. Преди триста години член на семейство Торвалдсен я бе построил, след като успешно бе превърнал хиляди тонове безполезен торф в гориво за производството на стъкло. Наследниците я бяха поддържали с любов в продължение на векове и в крайна сметка бяха превърнали Аделгаде Гласверкер, с характерния символ от два кръга и черта под тях, в най-известния производител на стъкло в Дания. Днес конгломератът се ръководеше от главата на семейството Хенрик Торвалдсен — човека, заради когото в момента Малоун живееше в Дания.