— Младостта е хубаво време, възрастта на радостта — обадил се един старец с невзрачен вид, който стоял наблизо и бил чул какво си приказват. — Но позволете ми да ви кажа: младостта е глупава и не знае какво говори.
— Какво искате да кажете с това, дядо? — попитали учудено младежите. — Нас ли имате в предвид? Какво ви засяга, че корим живота на шейха?
— „Ако някой знае повече от другия, нека го поправи“ — така е повелил Пророкът — отвърнал старецът. Вярно е, шейхът е благословен с богатство и има всичко, за което може да копнее човешкото сърце, но има причина, за да е сериозен и тъжен. Да не мислите, че винаги е бил такъв? Помня го отпреди петнайсет години. Тогава беше бодър и жив като газела, веселеше се и се наслаждаваше на живота. Тогава имаше син — радостта на дните му. Хубав и образован беше той и който го видеше или се разговореше с него, не можеше да не завиди на шейха за това съкровище, защото нямаше и десет години, а бе начетен като за осемнайсет.
— И е умрял? Бедният шейх! — извика младият писар.
— За него щеше да е утеха да знае, че синът му се е прибрал у дома, при Пророка, където се живее по-добре отколкото тук, в Александрия. Но това, което разбра, се оказа много по-лошо. По онова време франките се нахвърлиха като гладни вълци връз страната ни и поведоха война с нас. Превзеха Александрия и напредваха все по-навътре и по-навътре, докато не подпалиха чергата и на мамелюците1. Шейхът бе умен мъж и знаеше как да се погажда с тях. Но дали защото бяха алчни за богатствата му или защото помагаше на братята си по вяра, не мога да ви кажа, но един ден дойдоха в дома му и го обвиниха, че тайно подкрепял мамелюците с оръжие, коне и храна. Как ли не опитва да докаже невинността си, но не му вярваха, защото, когато опре до това да се изстискват пари, франките стават суров, коравосърдечен народ. Та те отведоха малкия му син, който се казваше Кайрим, като заложник в стана си. Шейхът им предложи много пари, но те не освободиха момчето, а настояваха за още. Но не щеш ли техният паша (или както и да се зовеше там) неочаквано издал заповед за отплаване. Франките били вече в открито море, а в Александрия още никой не знаеше нищо за това. Трябва да са отвели със себе си и малкия Кайрам, сина на Али Бану, защото оттогава никой не е чувал нищо за него.
— О, бедният човек, как го е наказал Аллах! — викнали в един глас тримата младежи и отправили състрадателни погледи към шейха, който, макар и потънал в разкош, седял под палмите тъжен и самотен.
— Жената на Али Бану, която той много обичаше, умря от мъка по сина си. Той самият си купи кораб, оборудва го с оръжие и успя да склони франкския доктор, който живее долу при чешмата, да го придружи до Франкистан, за да издирят изчезналия му син. Двамата отплавали с кораба и дълго време пътували по море, докато най-сетне пристигнали в страната на онези гяури, на неверниците, които по-рано бяха в Александрия. Но точно по това време там било страшно. Франките били убили султана и пашите си, богати и бедни обезглавявали и нямало никакъв ред в страната. Напразно търсели във всеки град малкия Кайрам — всеки вдигал рамене и накрая франкският доктор посъветвал шейха да се връщат обратно, защото можело да загубят главите си. Прибраха се у дома и оттогава насам шейхът живее така, защото тъжи по сина си. И с право. Като яде и пие, как да не мисли: „Може би сега моя беден Кайрам го мъчи глад и жажда?“. А когато се натъкми с богати шалове и празнични дрехи, както повеляват службата и санът му, как да не си казва: „Може би няма какво да надене на гърба си?“. Когато пък го наобиколят певци, танцьори и рецитатори, как да не се безпокои: „Може би горкият ми син трябва да подскача и да свири пред франкския си господар, както той пожелае?“. И което го тревожи най-много — той се опасява, че като е далеч от отечеството си и е обграден от неверници, които му се подиграват, малкият Кайрам ще се откаже от вярата на дедите си, така че един ден баща му няма да може да го прегърне в райската градина!
Затова е и толкова добър с робите си и раздава много пари на бедните, защото мисли, че Аллах ще му се отблагодари, ще трогне сърцата на франкските му господари, така че те да се отнасят благосклонно към сина му. И всяка година в деня, в който откъснаха сина му от него, освобождава по дванайсет роби.
— И аз чух за това — обадил се писарят. — Невероятни слухове се носят за него. Само за сина му нищо не се споменава. Говори се, че шейхът е странен човек, силно пристрастен към приказките. Всяка година се организирало състезание между робите му и той освобождавал този, който разказвал най-добре.
1
Конници, лична гвардия на египетските султани, набирани от началото на VIII в. измежду робите с тюркски и кавказки произход, които завзели властта и управлявали от 1250 до 1570 г. (тюркски).