Никола Кесаровски
Алена капка кръв
На Агоп Мелконян
Очаквах да получа крайния (отрицателен, разбира се) резултат от експеримент 103 и да се заловя с нещо по-сериозно.
А ето, че реакцията се оказа положителна!…
Стоях и не смеех да посегна към втория екземпляр. Нима е възможно?! Слисано гледах как принтерът бълва лист след лист… Стоиш на перона и чакаш влака. Ето, задава се, влиза в гарата. Вместо да намали скоростта си обаче, той я ускорява! Фучи разярено насам потракването му се слива с протяжен звън. Току пред теб изведнъж се откъсва от релсите, литва стръмно нагоре, вагон след вагон следват локомотива по някаква невидима и невъзможна линия… Гигантски лупинг и серия главозамайващи фигури от висшия пилотаж, невиждан слалом между вратичките от ниски следобедни облаци: само последният вагон, леко замятащ, ги докосва от време на време — и Стенмарк би се загледал!… А ти? Ти какво? Ти гледаш слисано. Ти следиш машинално чудото. Ти си блокирал. Едва по-късно ще бъдеш в състояние да мислиш. И ако в момента съществува нещо в главата ти, то е само: нима е възможно?!… Гледах и аз слисано как принтерът бълва лист след лист, машинално следях номерацията. След двайсет и четвърта страница автоматът прищрака, подвърза ги в тънка брошура и хлопна от двете страни корици със заглавие „ОПИТ 103 — 11.11.2017 година“. Не знаех какво да мисля! Краката ми трепереха, ръцете посегнаха към брошурата, но, изпотени и несигурни, бавно се отдръпнаха.
Не вярвах в съществуването на друга цивилизация. Сега доказателството за това беше пред мен, а аз продължавах да не вярвам…
Отдавна си бях поставил задачата, но се бавех с решаването й. То изискваше недопустима алогичност, а аз прекалено, може би, уважавах установения през хилядолетията начин на мислене. Повече или по-малко, това е познато на всеки — онзи странен начин, по който онаследената от стотици поколения родова памет се съпротивлява на щастливо споходилото те оригинално хрумване и поне в първия момент успява да хвърли сянка върху него. Еволюцията се е изхитрила да въоръжи живота на нашата планета с един добре премерен консерватизъм, достатъчен да съхрани постигнатото, но в същото време и пробиваем за по-ярките искри на новото. И то, това ново — утре осъществило се, — да бъде пазено от същия този консерватизъм. И така нататък… Да, и така нататък, докато се стигне и мине през всекидневния сблъсък на всеки от нас с това хитроумно изобретение на еволюцията — на всеки един от нас, поел щафетата на поколенията и оказал се в рамките на своя живот на предния фронт на разпространяващата се във времето и пространството вълна на цивилизацията…
От птичия поглед на принципното определяне на нещата — по този именно начин съвършено съзнателно се опитвах да видя моя сблъсък с екстравагантния „ОПИТ 103“, най-малкото, за да оправдая помайването си.
Иначе ясно разбирах, че задачата ми е важна (каква слаба дума!), че пътят за решаването й, който бях набелязал, е повече от оригинален. Но… отлагах и отлагах. И едва ли е имало някакъв консерватизъм в същност или някаква си там боязън пред разни установености в мисленето, ами! Просто съм искал да поотложа очаквания отрицателен резултат, да дам малко повече време за живот на онази тиха мисъл „Ами ако…“ у мен. А консерватизмът и установеностите в мисленето са били само одеждите на страха пред нежелателния резултат. И понеже винаги можеш да си намериш по-спешна работа, за сметка на която и да било друга (чистата наука е много сложно нещо!), аз все отлагах и отлагах, с месеци. До днес.
Проблемът ми беше тъй свиден (и не само на мен!), бях тъй петимен да намеря решението му въпреки всичко, че го сторих дори с цената на себеуважението си. Сбрах всичката своя безогледност, нарекох я дързост, бракувах общоприетата логика и потърсих изход извън нея. За самооправдание поръсих цялата тази работа с една конска доза шега.
Брутално прекрачих каноните на логиката.
Защо постъпих така ли? Труден въпрос. Може би защото много и много поколения земни мъже бяха блъскали умовете си — логичните си умове! — в коравата и неподатлива стена на „Съществува ли друг разум във Вселената и как да установим контакт с него?“, но бяха оставили само кървави следи по нея. А този факт, ако не те откаже изобщо, поне ще те накара да търсиш друг някакъв подход, подстъп или трамплин, пък бил той и абсурден! Особено ако вече знаеш, че и абсурдността зависи от гледната точка — нима не е абсурдно понякога да не се откажеш от вчерашната си относителна истина? А да не говорим, че има и степени на абсурда!
Подобни, макар и откровено фриволни мотиви наистина помагат в комплицирани случаи като моя!