Започнах, дето се вика, съвсем на шега. Написах, ер хикс равно на интеграл от еф хикс върху де хикс. Ще поясня, от уважение към учудено попривдигнатите вежди на компетентните.
Зад хикс, по което интегрирах, щеше да се крие ЧОВЕКЪТ, обобщеният човек, ЧОВЕШКОТО в земната цивилизация — такъв един ясен, но и труден за обличане в думи смисъл влагах в променливата хикс.
Под функцията „ер хикс“ имах предвид всичко онова, което е разумно по отношение на човека. (Разумно според съвременните, макар и твърде антропоморфни все още трактовки на това понятие.)
Във функцията „еф хикс“ пък натрупвах основните характеристики на човешкия разум.
А „де хикс“? Е, да, глупаво наистина или, меко казано, необичайно. Признавам. Защото „де хикс“ стои винаги над дробната черта. А аз го слагах отдолу. Имах предвид интегрирането по всичко онова, което има някакво качествено отношение към променливата хикс (тоест към човека), но не е хикс при всевъзможните му стойности. По този начин, търсейки друг разум, се предпазвах да не налетя на някой конкретен наш земен човек.
Не е досадно ясно, нали? Радвам се, че не досаждам.
Самият аз гледах на цялата тази работа като на шега. Продължих я на шега, на шега развих съвършено парадоксални методи за интегриране, алгоритмизирах ги (вече не на шега, а за опресняване на студентските навици) и вкарах програмата в компютъра. Подсмихнах се, станах и пак седнах. Ентусиазмът, с който очаквах резултата (хм, ентусиазъм!) — скрил беше той глава дълбо-о-ко под крилото си и кротуваше, правеше се на отсъствуващ, макар и да попоглеждаше все пак измежду перушинките; — никакъв ентусиазъм не беше, просто чаках края. После ще се поусмихна натъжено и толкоз. Самата ми заявка за вида на решенията също беше особена, неточна и необичайна. Исках ги под формата на модулиращи параметри на гравитационни вълни от стандартния спектър. Даже не прегледах уравненията на тези решения, дотолкова все още продължавах като на шега. Просто включих лентата в гравитрона и… И шегата свърши! На индикатора светна положителна реакция и записващите устройства дадоха сигнал за запис.
Естествено, само това не бях очаквал. От изненада забравих какво всъщност търся! Смешно, нали? Но и не съвсем! Страшничко даже!
И наистина изпитах страх сред мъртвозаспалата нощ, сам, запокитен на трийсет и петия етаж на грамадата от метал, стъкло и тишина, когато се насилих и осмислих случилото се — A3 БЯХ НАМЕРИЛ, ДА, БЯХ ОТКРИЛ ДРУГ, НЕ ЧОВЕШКИ РАЗУМ!
Умът ми не можеше да го побере! Друг разум… Та нали това понятие винаги си е било просто една от най-сочните теми за дебати и нищо повече! Аз самият съм изнесъл десетки лекции „за“ и още толкова (че и повече май) „против“ възможността за съществуване на друг разум. С еднакъв успех. Защото и научните аргументи за тези „за“ и „против“ са приблизително уравновесени, с известно преимущество за тезата „против“ наистина. А сега изведнъж… Невероятно!
По стара традиция другият разум се търси нейде из глъбините на Вселената. Докато аз сега го търсех навсякъде. Има разлика, нали? Моят интеграл съдържаше повикване към всеки разум, различен от човешкия, разумен по отношение на човешкия и намиращ се където и да е. За носител на повикването използувах гравитационно поле, защото е всепроникващо. И ето че в записващите устройства вдясно от мен имаше някакъв отговор!…
Загледан в ултрамарина на тесния и вертикално изтеглен по цялата височина на принтера блок за паметта му (поувлякохме се в дизайна напоследък!), с някакво странно приятно чувство аз си спомних как преди около месец принтерът бе отпечатвал цели два часа през нощта само нули върху повече от двеста килограма хартия! Един от колегите ни му дал заявка да разпечата, когато привърши всичко друго, определен участък от паметта си. Но не съобразил нещо и сутринта намери стотици хиляди нули и заповед за тлъста глоба, разбира се… И аз сега объркан, люлян сякаш върху границата между бодърствуването и съня, изведнъж се улових в нелепата мисъл дано и този път нещо в принтера да не е в ред, дано уж изписаните листа са си в същност чисти и бели… Или гаф някакъв да се случи при разшифроването… Или ей сега да стане течение и да издуха брошурата през прозореца… Но и разшифроването е елементарно, компютърът сам си го свърши, и принтерът си изписа текста съвсем като хората, даже ми го оформи в брошурка, и течение отникъде не се задаваше. Оставаше самият аз да си взема шапката и да си отида, подгонен от изненадата — това само зависеше от мен. Но дали и то? С тези подкосени крака?
Прогоних абсурдите и опитах да фокусирам мисълта си. Когато умът ми се поизбистри от ненадейния шок, събрах сили и зачетох.