– Повече няма да заплашваш сестра ми – изревава Птолемей и насочва металните решетки на килията. Едната пронизва Тристан право в гърдите. Той ахва задъхано, дави се в собствената си кръв, умира. А Птолемей почти се усмихва.
Щом се нахвърля върху Килорн, решен да убива, аз нападам.
В кожата ми пламват и оживяват искри. Когато ръката ми се сключва около мускулестия врат на Птолемей, освобождавам искрите. Те го връхлитат като шокова вълна, мълниите танцуват из вените му и той е завладян от страх под докосването ми. Металът на униформата му вибрира и пуши, почти го изпича жив. А после той пада на циментовия под с тяло, все още разтърсвано от искри.
– Птолемей! – Еванджелин изтичва забързано до него, посягайки към лицето му. Електрически заряд отскача към пръстите ѝ и я принуждава да отстъпи намръщено назад. Нахвърля ми се, пламнала от гняв: – Как смееш!
– Той ще се оправи. – Не го ударих с достатъчно сила, че да причиня истинска вреда. – Както каза, имаме нужда да проговорят. Не могат да го направят, ако са мъртви.
Другите се взират в мен със странна смесица от емоции, очите им са широко отворени и изплашени. Кал, момчето, което целунах, войникът, чудовището, изобщо не може да издържи на погледа ми. Разпознавам изражението на лицето му: срам. Но не знам дали е понеже нарани Фарли, или защото не успя да я накара да проговори. Поне Мейвън има благоприличието да изглежда тъжен, спрял поглед върху все още кървящото тяло на Тристан.
– Майка ми може да се погрижи за пленниците по-късно – казва той, обръщайки се към краля. – Но хората горе ще трябва да видят краля и да се уверят, че е в безопасност. Толкова много хора загинаха. Редно е да ги утешиш, татко. И ти също, Кал.
Опитва се да печели време. Хитроумният Мейвън се опитва да ни откупи шанс.
Макар че това предизвиква тръпки по кожата ми, посягам да докосна рамото на Кал. Той ме целуна веднъж. Може би все още е готов да ме слуша, когато говоря.
– Той е прав, Кал. Това може да почака.
Все още на пода, Еванджелин оголва зъби:
– Дворът ще иска отговори, а не прегръдки! Това трябва да се направи сега! Ваше Величество, изтръгнете истината от тях...
Но дори Тиберий вижда, че думите на Мейвън са разумни.
– Те ще издържат – повтаря като ехо. – А утре истината ще се разбере.
Стисвам по-силно ръката на Кал и усещам напрегнатите мускули. При докосването ми той се отпуска с вид, сякаш от плещите му се е смъкнала огромна тежест.
Пазителите застават мирно и издърпват Фарли обратно в разбитата килия. Тя задържа поглед върху мен, питайки се какво, по дяволите, съм намислила. Ще ми се да знаех.
Еванджелин почти извлича Птолемей навън, решетките се съединяват зад нея.
– Ти си слаб, принце мой – изсъсква в ухото на Кал.
Устоявам на порива да погледна назад към Килорн, докато думите му отекват в главата ми. Спри да се опитваш да ме предпазиш.
Няма.
Кръв капе от ръкава ми, оставя диря от сребристи петънца след мен, докато вървим с резки крачки към тронната зала. Пазители и хора от Сигурността охраняват огромната врата с пушки, вдигнати и насочени към коридора. Когато минаваме, не помръдват, замръзнали намясто. Имат заповеди да убиват, ако се наложи. Отвъд вратата пищната зала ехти от гняв и скръб. Искам да изпитам поне искрица от победоносно чувство, но споменът за Килорн зад решетките попарва всяко усещане за щастие, което бих могла да имам. Дори изцъклените очи на полковника ме преследват.
Премествам се до Кал. Той почти не забелязва, забил изгарящ поглед в пода.
– Колко мъртви?
– Десетима досега – прошепва той. – Трима в престрелката, осем в експлозията. Още петнайсет ранени. – Звучи, сякаш изброява покупки от бакалницата, а не хора. – Но всички ще се оправят.
Насочва рязко палец към лечителите, които тичат сред ранените. Преброявам сред тях две деца. А зад ранените са телата на мъртвите, положени пред трона на краля. Синовете близнаци на Беликос Леролан лежат до него, плачещата им майка бди над телата.
Принудена съм да затисна устата си с длан, за да не възкликна. Никога не съм искала това.
Топлите ръце на Мейвън улавят моите, издърпват ме покрай ужасната сцена до мястото ни край трона. Кал стои наблизо и напразно се опитва да избърше червената кръв от ръцете си.
– Времето за сълзи приключи – прогърмява Тиберий, стиснал юмруци до тялото си. В пълно съзвучие хлипането и подсмърчането из залата утихват. – Сега ще отдадем почит на мъртвите, ще изцерим ранените и ще отмъстим за нашите загинали. Аз съм кралят. Аз не забравям. Аз не прощавам. В миналото съм бил снизходителен, позволявал съм на нашите Червени братя да имат хубав живот, изпълнен с благоденствие, с достойнство. Но те ни заплюват, те отхвърлят милостта ни и си навлякоха най-лошата участ.