– Бомбата беше... неочаквана. – Бомбата беше нещо ужасно.
Той присвива очи и виждам как зъбчатите колелца се въртят в ума му. После се пречупва изцяло.
– Казах ти, казах ти да не се втурваш презглава в това! – Стоварва юмрук върху масата: изглежда по-ядосан, отколкото съм го виждала някога. – А сега – прошепва и се взира в мен с толкова тъга, че ме заболява сърцето, – сега трябва да те гледам как се давиш?
– Ако избягат...
Той обръща остатъка от питието си на една глътка. С рязко движение на китката разбива чашата на пода и аз подскачам:
– А какво ще стане с мен? Дори и да отстраня камерите, спомените на стражите, всичко, което би могло да въвлече в това някого от двама ни, кралицата ще узнае. – Клатейки глава, въздъхва. – Ще ми извади очите заради постъпката ми.
И Джулиан няма да чете никога повече. Как мога да искам това?
– Тогава нека аз да умра. – Думите засядат на гърлото ми. – Заслужавам го толкова, колкото и те.
Не може да ме остави да умра. Няма. Аз съм малкото мълниеносно момиче и ще накарам света да се промени.
Когато проговаря отново, звучи глухо.
– Казаха, че смъртта на сестра ми е самоубийство. – Бавно прокарва пръсти по китката си, отдавайки се на отдавнашен спомен. – Това беше лъжа и аз го знаех. Тя беше тъжна жена, но никога не би направила такова нещо. Не и докато имаше Кал и Тиб. Беше убита, а аз не казах нищо. Страхувах се и я оставих да умре опозорена. И от онзи ден насам се трудя да поправя това, като чакам в сенките на този чудовищен свят и дебна времето си, за да отмъстя за нея. – Вдига очи към мен. Те искрят от сълзи. – Предполагам, че това ще бъде добро начало.
На Джулиан не му отнема дълго време да измисли план. Всичко, от което имаме нужда, е магнитрон и няколко „слепи“ камери, а за късмет, аз мога да осигуря и двете.
Лукас чука на вратата на спалнята ми по-малко от две минути, след като го повиквам.
– Какво мога да направя за теб, Мер? – пита той, по-нервен от обикновено. Знам, че времето, в което е надзиравал провеждания от кралицата разпит на слугите, сигурно не е било лесно. Поне ще е твърде разсеян, за да забележи, че треперя.
– Гладна съм. – Репетираните думи излизат от устата ми по-лесно, отколкото би трябвало. – Нали знаеш, вечерята така и не се състоя, затова се чудех...
– Да ти приличам на готвач? Трябваше да се обадиш в кухните, това им е работата.
– Ами не мисля, че сега моментът е подходящ слугите да сноват наоколо. Хората още са доста изнервени и не искам някой да пострада, защото аз не съм си получила вечерята. Просто ще трябва да ме придружиш, това е всичко. А кой знае, може и ти да си измъкнеш нещо.
Въздишайки като раздразнен тийнейджър, Лукас ми протяга ръка. Докато я поемам, хвърлям поглед към камерите в коридора и ги карам да угаснат. Готово.
Би трябвало да изпитвам угризения, задето използвам Лукас, защото зная от личен опит какво е да си играят с ума ти, но това е за живота на Килорн. Лукас все още бъбри, когато завиваме зад ъгъла и се натъкваме право на Джулиан.
– Лорд Джакос... – започва Лукас и понечва да сведе глава, но Джулиан го хваща за брадичката с по-бързо движение, отколкото някога съм мислила, че е способен. Преди Лукас да успее да реагира, Джулиан се втренчва гневно в очите му и борбата замира, преди да е започнала.
Сладките му думи, гладки като масло и мощни като желязо, веднага получават отговор.
– Заведи ни в килиите. Използвай сервизните коридори. Дръж ни далече от патрулите. Не запомняй това.
Лукас, обикновено все усмихнат и готов да се шегува, изпада в странно, почти подобно на хипноза състояние. Очите му се изцъклят и той не забелязва, когато Джулиан посяга надолу да вземе пистолета му. Но въпреки това тръгва с отривиста стъпка, води ни през лабиринта на Двореца. На всеки завой чакам да усетя електрическите очи и изключвам всички по пътя ни. Джулиан прави същото със стражите, внушава им да не ни запомнят, докато минаваме. Заедно съставляваме непобедим отбор и не след дълго заставаме най-горе на стълбите към тъмницата. Тук долу ще има Пазители, твърде многобройни, за да се справи Джулиан с тях сам.
– Не казвай нито дума – изсъсква Джулиан на Лукас, който кимва в знак, че е разбрал.
Сега е мой ред да водя. Очаквам да съм изплашена, но мъждивата светлина и късният час ми създават чувство за нещо познато. Това е стихията ми – да се промъквам, да лъжа и да крада.
– Кой е това? Кажете името си и по каква работа! – изкрещява ни една от Пазителите. Разпознавам гласа ѝ – Глиакон, замразителката, която изтезаваше Фарли. Може би мога да убедя Джулиан да ѝ внуши да се хвърли от някой зъбер.