Изправям се в цял ръст, макар че най-важни са гласът и тонът ми.
– Казвам се лейди Марийна Титанос, годеница на принц Мейвън – отвръщам рязко, слизайки по стъпалата възможно най-грациозно. Гласът ми е студен и рязък, огледален образ на тези на Елара и Еванджелин. Аз също имам сила и мощ. – И не споделям делата си с Пазители.
При вида ми четиримата Пазители се споглеждат и се разпитват взаимно. Единият, едър мъж със свински очички, дори ме оглежда нагло от глава до пети. Зад решетките Килорн и Уолш застават нащрек. Фарли не помръдва от ъгъла си, обвила коленете си с ръце. За миг си помислям, че може би спи, докато тя се раздвижва и сините ѝ очи отразяват светлината.
– Трябва да знам, милейди – казва Глиакон с извинителен тон. Кимва към Джулиан и Лукас, които слизат долу след мен. – Същото се отнася и за вас.
– Бих искала лична аудиенция с тези – придавам на гласа си възможно най-силна нотка на отвращение; не е трудно, при положение че Пазителят със свинските очички стои толкова наблизо – създания. Имаме въпроси, на които трябва да бъде отговорено, и злини, за които трябва да отмъстим. Нали, Джулиан?
Джулиан се усмихва злобно, преструва се добре.
– Ще е лесно да ги накараме да пропеят.
– Невъзможно, милейди – изсумтява Свинските очички. Акцентът му е твърд и груб, от Харбър Бей. – Заповедите ни са да останем точно тук цяла нощ. Няма да помръднем по ничия заповед.
Веднъж едно момче в Подпорите ме нарече проклета флиртаджийка, защото го придумах да се откаже от чифт хубави ботуши.
– Наясно сте с положението ми, нали? Скоро ще бъда принцеса, а благоволението на една принцеса е много ценно нещо. Освен това Червените плъхове трябва да получат урок. Болезнен урок.
Свинските очички примигва мудно към мен, обмисляйки чутото. Джулиан стои над рамото ми, готов със сладките си думи, ако ми потрябват. Минават два удара на сърцето, преди Свинските очички да кимне, като махва към другите:
– Можем да ви дадем пет минути.
Лицето ме заболява, когато се усмихвам толкова широко, но не ме е грижа.
– Много ви благодаря. Задължена съм ви на всички.
Те се отдалечават с тежки стъпки в колона по един, като тътрят крака. Щом стигат до горната площадка, си позволявам да изпитам надежда. Пет минути ще са предостатъчни.
Килорн едва не скача към решетките, горящ от нетърпение да се освободи от килията си, а Уолш издърпва Фарли на крака. Но аз изобщо не помръдвам. Нямам намерение да ги освобождавам, не още.
– Мер – прошепва Килорн, озадачен от колебанието ми, но аз го карам да замълчи с един поглед.
– Бомбата. – Дим и огън замъгляват мислите ми, връщайки ме към мига, в който балната зала експлодира. – Обяснете бомбата.
Очаквам да започнат да сипят извинения, да ме умоляват за прошка, но вместо това тримата си разменят неразбиращи погледи. Фарли се обляга на решетките с горящи очи.
– Не знам нищо за това – изсъсква тя едва чуто. – Никога не съм упълномощавала извършването на подобно нещо. Трябваше да е организирано, със специални мишени. Ние не убиваме напосоки, без цел.
– Столицата, другите бомбардировки?
– Знаеш, че онези сгради бяха празни. Там не загина никой, не и по наша вина – казва тя с равен тон. – Кълна ти се, Мер, това не беше наше дело.
– Наистина ли мислиш, че бихме се опитали да взривим най-голямата си надежда? – добавя Килорн. Не е нужно да питам, за да знам, че има предвид мен.
Най-после кимвам през рамо на Джулиан.
– Отвори килията. Тихо – промърморва Джулиан с ръце върху лицето на Лукас.
Магнитронът се подчинява и решетките се извиват в голяма буква „О“, достатъчно широка, за да пристъпят през нея. Уолш излиза първа с ококорени от удивление очи. Следващият е Килорн, който помага на Фарли да се провре през решетките. Ръката ѝ още виси безпомощно – лечителката е пропуснала едно място.
Посочвам към стената и те тръгват беззвучно като мишки по камък. Очите на Уолш се спират за миг върху тялото на Тристан, все още безжизнено в килията, но тя остава на мястото си до Фарли. Джулиан избутва Лукас до тях, преди да заеме мястото си до подножието на стълбите срещу освободените пленници.
Аз отивам от другата страна, притискайки се до Килорн. Макар да е прекарал нощта в килиите с мъртво тяло за компания, още мирише на вкъщи.
– Знаех си, че ще дойдеш – прошепва в ухото ми. – Знаех го.
Но няма време за любезности или празнуване. Не и докато те не си тръгнат благополучно.
От другата страна на отворената пролука на сълбището Джулиан ми кимва. Готов е.