Выбрать главу

– Какво има зад гърба ти? – изсъсква през маската.

Свивам рамене, позволявайки си още една стъпка.

– Нищо, Пазител Сконос.

Следващите думи са накъсани:

– Лъжеш.

Реагираме в един и същи миг, бурно впускайки се в действие. Куршумът ме уцелва в корема, но мълнията ми се издига по металния парапет, минава през кожата на лечителя и се забива в мозъка му. Свинските очички изкрещява, стреляйки със собствения си пистолет. Куршумът се забива в стената, пропуснал ме на сантиметри. Но аз го уцелвам с кълбото от искри, което запращам зад гърба си. Те се плъзват покрай мен, и двамата в безсъзнание с мускули, потрепващи конвулсивно от шока.

А после падам.

За кратко се запитвам дали каменният под ще разбие черепа ми. Предполагам, че това е по-лесно, отколкото да умра от загуба на кръв. Вместо това ме улавят дълги ръце.

– Мер, ще се оправиш – прошепва Килорн. Ръката му покрива корема ми, опитва се да спре кървенето. Очите му са зелени като трева. Открояват се в един притъмняващ свят. – Дребна работа е.

– Облечете онези – рязко нарежда Джулиан на другите. Фарли и Уолш се втурват покрай мен да навлекат огненочервените пелерини и маски. – Ти също!

Грубо издърпва Килорн от мен, и в бързината почти го запраща през стаята.

– Джулиан... – изричам задавено и се мъча да го уловя. Трябва да му благодаря.

Но той е отвъд обсега ми, коленичил над лечителя. Рязко разтваря клепачите на Пазителя и пее, нарежда му да се събуди. Следващото, за което си давам сметка, е, че лечителят гледа надолу към мен с ръце върху раната ми. Отнема само секунда, преди светът да се върне в нормалното си състояние. В ъгъла Килорн изпуска въздишка на облекчение и нахлузва една пелерина през главата си.

– Също и нея. – Посочвам към Фарли. Джулиан кимва и насочва лечителя към нея. С едно ясно пук рамото ѝ се намества отново.

– Много съм ви задължена – казва тя и нахлузва маската върху лицето си.

Уолш стои изправена над всички ни с маската, забравена в ръката ѝ. Взира се в повалените Пазители с увиснала челюст.

– Мъртви ли са? – пита, шепнейки като уплашено дете.

Джулиан вдига поглед от Свинските очички, след като е свършил да му „пее“.

– Едва ли. Всичките ще се свестят след няколко часа, а ако имате късмет, дотогава никой няма да разбере, че ви няма.

– Няколко часа могат да ми свършат работа. – Фарли плясва Уолш по рамото и я връща рязко в реалността. – Опомни се, момиче, доста тичане ни чака тази вечер.

Не ни отнема много време да ги измъкнем през последните няколко коридора. Въпреки това страхът ми нараства с всеки изминал миг, докато се озоваваме насред гаража на Кал. Замаяният Лукас пробива голяма дупка в металната врата, сякаш разкъсва хартия, за да разкрие нощта оттатък.

Уолш ме прегръща, заварва ме неподготвена:

– Не знам как – промърморва, – но се надявам един ден да станеш кралица. Представяш ли си какво би могла да постигнеш тогава? Алената кралица.

Налага се да се усмихна на невъзможната мисъл:

– Върви, преди глупостите ти да са ми повлияли.

Фарли не си пада по прегръдките, но все пак ме потупва по рамото:

– Пак ще се срещнем, и то скоро.

– Не по този начин, надявам се.

Лицето ѝ разцъфва в рядка зъбата усмивка. Осъзнавам, че въпреки белега е много красива.

– Не по този начин – повтаря като ехо тя, а после се измъква навън в нощта с Уолш.

– Знам, че не мога да те помоля да дойдеш с мен – промърморва Килорн, готов да ги последва. Взира се в ръцете си, оглежда белезите, които познавам по-добре от собствения си ум. Погледни ме, идиот такъв.

Въздишам и се заставям да го побутна към свободата.

– Нужна съм за каузата тук. Ти също имаш нужда от мен тук.

– Това, от което имам нужда, и това, което искам, са две много различни неща.

Ще ми се да се засмея, но не мога да намеря сили.

– Това не е краят, Мер – прошепва Килорн и ме прегръща. Засмива се тихо, звукът вибрира в гърдите му. – Алена кралица. Добре звучи.

– Върви, глупак такъв. – Никога не съм се усмихвала толкова ведро, чувствайки се едновременно толкова тъжна.

Той ми отправя един последен поглед и кимва на Джулиан, а после излиза навън в тъмнината. Металът се съединява отново зад него и скрива приятелите ми от поглед. Не искам да зная къде отиват.

Налага се Джулиан да ме издърпа, но не ме упреква за дългото ми сбогуване. Мисля, че умът му е по-зает с Лукас, който в замаяното си състояние е започнал да се лигави.

Двадесет и втора глава