– Ние двамата заедно ще изтръгнем от корен Алената гвардия. Ще сложим край на този бунт веднъж завинаги.
За днес няма разписание, тъй като всички са прекалено заети да си тръгват, за да преподават или да обучават. Да бягат, може би е по-подходяща дума, защото от наблюдателницата ми във входната зала определено изглежда точно така. Някога си мислех, че Сребърните са недосегаеми божества, които никога не биват заплашвани, никога не се страхуват. Сега знам, че е вярно обратното. Прекарали са толкова дълго време на върха, защитени и изолирани, та са забравили, че могат да паднат. Силата им се е превърнала в тяхна слабост.
Някога се страхувах от тези стени, плашех се от такава красота. Но сега виждам пукнатините. Както в деня на пускането на бомбите, когато осъзнах, че Сребърните не са непобедими. Тогава беше експлозия – сега няколко куршума са разбили диамантеното стъкло, разкривайки страх и параноя отдолу. Сребърни, които бягат от Червени – лъвове, бягащи от мишки. Кралят и кралицата спорят помежду си, придворните имат собствени съюзи, а Кал, съвършеният принц, добрият войник, е жесток, ужасен враг. Всеки може да предаде всеки.
Кал и Мейвън се сбогуват с всички, изпълнявайки дълга си въпреки организирания хаос. Въздушните кораби чакат недалече, бръмченето на двигателите им се чува дори вътре. Искам да видя големите машини отблизо, но да се раздвижа, би означавало да се осмеля да се изправя пред тълпата, а не мога да понеса погледите на опечалените. Снощи загинаха общо дванайсет души, но отказвам да науча имената им. Не мога да допусна да тежат на съвестта ми, не и когато се нуждая от разсъдъка си повече от всякога.
Когато вече не мога да гледам, краката ми ме повеждат, накъдето поискат, скитайки из вече познати коридори. Стаите се затварят, докато минавам, напуснати за сезона, докато дворът се върне. Знам, че аз няма. Слугите покриват с бели чаршафи мебелите, картините и статуите, докато цялото място добива вид на обитавано от призраци.
Не след дълго се озовавам застанала на прага на старата класна стая на Джулиан и гледката ме шокира. Купчините с книги, писалището, дори картите са изчезнали. Стаята изглежда по-голяма, но я усещам по-малка. Някога тя съдържаше цели светове, но сега в нея има само прах и смачкана хартия. Очите ми се задържат върху стената, където стоеше огромната карта. Някога не можех да я разбера; сега я помня като стар приятел.
Норта, Езерните земи, Пиемонт, Прерията, Тираксис, Монтфорт, Сирон и всички спорни земи между тях. Други страни, други народи, всички разкъсани по линиите на кръвта също като нас. Ако ние се променим, ще се променят ли и те? Или ще се опитат да унищожат и нас?
– Надявам се, че ще запомниш уроците си. – Гласът на Джулиан ме изтръгва от мислите ми и ме връща в празната стая. Той стои зад мен, проследява погледа ми към стената, където беше картата. – Съжалявам, че не можах да те науча на повече.
– В Арчън ще имаме много време за уроци.
Усмивката му е сладко-горчива и почти болезнена за гледане. Сепнато осъзнавам, че за пръв път мога да усетя как камерите ни наблюдават.
– Джулиан?
– Архивистите в Делфи ми предложиха работа по реставрирането на стари текстове. – Лъжата е очевидна. – Изглежда, че са тършували из Разлива и са се натъкнали на няколко бункера за складиране. Очевидно цели планини хартия.
– Това много ще ти хареса. – Гласът ми засяда в гърлото. Ти знаеше, че той ще трябва да си тръгне. Ти го въвлече насила в това снощи, когато изложи живота му на опасност заради този на Килорн. – Ще идваш ли от време на време, когато можеш?
– Да, разбира се. – Поредната лъжа. Елара ще разбере ролята му съвсем скоро и тогава той ще е принуден да бяга. Най-разумно е да набере преднина. – Донесох ти нещо.
Бих предпочела Джулиан, отколкото какъвто и да е подарък, но въпреки това се опитвам да изглеждам благодарна.
– Добър съвет ли?
Той поклаща глава, усмихвайки се:
– Ще видиш, когато стигнеш в столицата. – После протяга подканващо ръце: – Трябва да вървя, така че изпрати ме подобаващо.
Да го прегърна, е все едно да прегърна баща си или братята, които няма да видя никога повече. Не искам да го пускам, но опасността е твърде голяма, за да остане, и ние и двамата го знаем.
– Благодаря ти, Мер – прошепва той в ухото ми. – Толкова много ми напомняш за нея. – Не е нужно да питам, за да знам, че говори за Кориан, за сестрата, която е изгубил толкова отдавна. – Ще ми липсваш, малко мълниеносно момиче.