Точно сега прякорът не звучи толкова зле.
Нямам сили да се прехласвам по лодката, тласкана през водата от електрически двигатели. Черни, сребристи и червени знамена се веят от всеки пилон, за да покажат, че това е кралската лодка. Като момиче се чудех защо кралят си присвоява нашия цвят. Това просто беше толкова далеч под достойнството му. Сега осъзнавам, че знамената са червени като неговия пламък, като унищожението и хората, които контролира.
– Пазителите от снощи са получили нови назначения – промърморва Мейвън, докато вървим по една палуба.
Изпратени на нови назначения е само изискан начин да се каже наказани. Спомням си Свинските очички и начина, по който ме гледаше, и изобщо не съжалявам.
– Къде отидоха?
– На фронта, разбира се. Ще бъдат прикрепени към някаква събрана от кол и въже група, за да командват ранени, неспособни или злонравни войници. Това обикновено са първите, които биват изпращани в окопна война. – От сенките зад очите му се досещам, че Мейвън знае това от опит.
– Първите, които загиват.
Той кимва мрачно.
– А Лукас? Не съм го виждала от вчера...
– Той е добре. Пътува с Династията Самос, събира се отново с близките си. Стрелбата накара всички да си плюят на петите, дори Висшите династии.
Залива ме облекчение, както и тъга. Лукас вече ми липсва, но е хубаво да знам, че е в безопасност и е далече от наблюдението на Елара.
Мейвън хапе устна с потиснато изражение.
– Но не задълго. Идват отговори.
– Какво искаш да кажеш?
– Намериха кръв долу в килиите. Червена кръв.
Огнестрелната ми рана я няма вече, но споменът за болката не е избледнял:
– Следователно?
– Следователно онзи от приятелите ти, който е имал лошия късмет да бъде ранен, няма да остане неизвестен още много дълго, ако кръвната база си свърши работата.
– Кръвна база ли?
– Базата данни за кръвта. От всеки Червен, роден в радиус от сто мили цивилизована земя, се взима кръвна проба при раждането. Започнало като проект, за да се разбере точно каква е разликата между нас, но приключило просто като поредния начин да бъдат белязани и обуздани твоите хора. В по-големите градове Червените не използват лични карти, а кръвни идентификационни знаци. Вземат им проби на всеки вход и изход, на влизане и излизане. Маркират ги като животни.
За миг се сещам за старите документи, които кралят запрати по мен онзи път в тронната зала. Там бяха името ми, снимката ми и петно от кръв.
Моята кръв. Те имат кръвта ми.
– И те... могат да разберат коя кръв на кого е просто ей така?
– Отнема известно време, около седмица, но да, така се предполага, че действа. – Очите му се спират върху треперещите ми ръце и той ги покрива със своите, оставяйки топлината да се просмуче във внезапно изстиналата ми кожа. – Мер?
– Той ме простреля – прошепвам. – Пазителят ме простреля. Кръвта, която са намерили, е моя.
И тогава ръцете му изстиват също като моите.
Въпреки всичките си хитри идеи Мейвън няма какво да каже на това. Само се взира, дъхът му излиза на мънички изплашени облачета. Познавам изражението на лицето му; гледам така всеки път, когато съм принудена да се сбогувам с някого.
– Толкова по-зле, че не останахме по-дълго – промърморвам, загледана към реката. – Щеше да ми хареса да умра близо до вкъщи.
Нов полъх на вятъра духва косата като завеса върху лицето ми, но Мейвън я отмята и ме притегля към себе си със стряскащо ожесточение.
О.
Целувката му изобщо не е като тази на брат му. Тази на Мейвън е по-отчаяна, изненадва самия него толкова, колкото и мен. Той знае, че потъвам бързо като камък, който пропада в реката. И иска да се удави заедно с мен.
– Аз ще поправя това – промърморва, притискайки се към устните ми. Никога не съм виждала очите му толкова блеснали и остри. – Няма да им позволя да те наранят. Имаш думата ми.
Част от мен иска да му вярва.
– Мейвън, не може да поправиш всичко.
– Права си, аз не мога – отвръща той, с остра нотка в гласа. – Но мога да убедя някого с повече власт от мен.
– Кого?
Когато температурата около нас се повишава, Мейвън се дръпва назад с напрегната и стисната челюст. От начина, по който проблясват очите му, почти очаквам да нападне онзи, който ни е прекъснал. Не се обръщам най-вече защото не чувствам крайниците си. Вцепенила съм се, макар че устните ми още потръпват от спомена. Не знам какво означава това. Нямам и най-малко понятие какво чувствам.