– Кралицата моли за присъствието ви на палубата за наблюдение. – Гласът на Кал стърже като камък. Звучи почти ядосан, но бронзовите му очи изглеждат тъжни, дори съкрушени. – Минаваме покрай Подпорите, Мер.
Да, бреговата линия вече ми е позната. Познавам онова окастрено дърво, онази ивица крайречен насип, а ехото от триони и падащи дървета няма как да бъде сбъркано. Това е родното ми място. С огромна болка се заставям да се отдръпна от парапета, за да погледна в лицето Кал, който сякаш води безмълвен разговор с брат си.
– Благодаря ти, Кал – промърморвам, все още опитвайки се да приема целувката на Мейвън, и разбира се, собствената си неизбежна съдба.
Кал се отдалечава, обикновено изправеният му гръб е приведен. Всяка стъпка изпраща пробождане на вина в тялото ми, кара ме да си спомня танца ни и целувката ни. Нараних всички, особено себе си.
Мейвън се взира след бягащия си брат.
– Той не обича да губи. И – снижава глас, сега толкова близо до мен, че мога да видя миниатюрните сребърни петънца в очите му – нито пък аз. Няма да те загубя, Мер. Няма.
– Никога няма да ме загубиш.
Още една лъжа и ние и двамата го знаем.
Палубата за наблюдение заема предната част на кораба, оградена от стъкло, простиращо се от край до край. На брега на реката се оформят кафяви силуети, а от дърветата се появява старият хълм с арената. Прекалено далече сме от брега, за да видя някого както трябва, но в миг разпознавам къщата си. Старото знаме още пърха на верандата все още с три избродирани червени звезди. Едната е пресечена с черна ивица в памет на Шейд. Шейд беше екзекутиран. След такова нещо трябва да се откъсне една звезда. Но те не са го направили. Запазили са го в знак на собствен малък бунт.
Искам да посоча на Мейвън дома си, да му разкажа за селото. Видях неговия живот и сега искам да му покажа своя. Но на палубата за наблюдение цари тишина, всички се взираме към селото, докато идваме все по-близо и по-близо. Селяните не ги е грижа за вас, идва ми да изкрещя. Само глупаците ще спират, за да гледат. Само глупаците ще прахосат някой миг за вас.
Докато лодката продължава нататък, започвам да си мисля, че може би цялото село се състои от глупаци. Сякаш всичките две хиляди са се стълпили на брега. Някои са нагазили до глезените в реката. От това разстояние хората изглеждат еднакви. Избеляваща коса и износени дрехи, с кожа на петна, уморени, гладни – всички неща, които аз бях някога.
И гневни. Дори от лодката мога да почувствам гнева им. Не ликуват, нито викат имената ни. Никой не маха. Никой дори не се усмихва.
– Какво е това? – прошепвам, очаквайки никой да не отговори.
Но кралицата отвръща с огромна наслада:
– Такова прахосничество – да шестваме по реката, когато никой не иска да гледа. Изглежда, че уредихме това.
Нещо ми подсказва, че тече поредното задължително събитие – като схватките, като репортажите. Офицери измъкват насила болни стари хора от леглата им и изтощени работници – от работните им места, и ги принуждават да ни гледат.
Някъде на брега изплющява камшик, последван веднага от писък на жена.
– Не излизайте от редицата! – отеква из тълпата. Очите на хората не потрепват дори за миг, докато се взират право напред толкова неподвижни, че дори не мога да видя къде е настъпил смутът. Какво е станало, за да ги направи такива мекушави? Какво вече е било сторено?
Сълзи започват да бодат като иглички очите ми, докато гледам. Още няколко пъти се чува плющене на камшик и няколко бебета проплакват, но никой на брега не протестира. Внезапно се оказвам застанала на ръба на палубата: всеки сантиметър от мен напира от копнеж да се хвърля през стъклото.
– Отиваш ли някъде, Марийна? – измърква Елара от мястото си до краля. Отпива спокойно от някакво питие и ме наблюдава внимателно над ръба на чашата си.
– Защо правите това?
С ръце, скръстени над великолепната ѝ рокля, Еванджелин ме оглежда със злобна усмивка:
– Защо те е грижа? – Но не обръщам внимание на думите ѝ.
– Те знаят какво е станало в Двореца, може дори да са съгласни с него, така че трябва да видят, че не сме победени – промърморва Кал с очи, приковани върху речния бряг. Не може дори да ме погледне, страхливецът му със страхливец. – Ние дори не вървим.
Отново изплющява камшик и аз трепвам, почти усетила удара върху кожата си.
– Нареждането да бъдат бити пак ли беше твое?
Той не приема предизвикателството ми, здраво стиснал челюст. Но когато друг селянин изкрещява, протестирайки срещу офицерите, затваря очи.