– Дръпнете се назад, лейди Титанос. – Гласът на краля боботи като далечна гръмотевица, безспорно заповеднически. Почти мога да почувствам самодоволната му усмивка, когато отстъпвам и тръгвам обратно към Мейвън. – Това е Червено село, знаете това по-добре от всички ни. Те дават подслон на тези терористи, хранят ги, закрилят ги, превръщат се в тях. Те са деца, които са сбъркали. И трябва да си вземат поука.
Отварям уста да възразя, но кралицата оголва зъби:
– Може би познавате някои, които трябва да бъдат наказани за назидание на другите? – казва тя спокойно, като посочва към брега.
Думите замират в гърлото ми, прогонени от заплахата ѝ:
– Не, Ваше Величество, не познавам.
– Тогава се дръпнете назад и мълчете. – После се ухилва: – Защото времето ви да говорите ще дойде.
Затова имат нужда от мен. Момент като този, когато везните могат да се наклонят в техен ущърб. Но не мога да протестирам. Мога само да правя каквото тя ми нарежда, и да гледам как домът ми се изгубва от поглед. Завинаги.
Колкото повече се приближаваме към столицата, толкова по-големи стават селата. Скоро пейзажът се променя от дърводобивни и фермерски области в истински градове. Разположени са около масивни мелници с тухлени домове и спални помещения за подслоняване на Червените работници. Както и в другите села жителите им стоят по улиците, за да ни гледат как минаваме. Офицери лаят заповеди, плющят камшици, а аз така и не свиквам с това. Всеки път трепвам.
После градовете са заместени от обширни имения и чифлици, от палати като Двореца. Построени от камък, стъкло и мрамор с преливащи се цветове, всеки от тях изглежда по-великолепен от предишния. Моравите им се спускат към реката, украсени със създадени от зеленопръстите градини и красиви фонтани. Самите къщи приличат на творения на боговете, всяка – красива по различен начин. Но прозорците са тъмни, вратите – затворени. Докато селата и градовете бяха пълни с хора, тези изглеждат лишени от живот. Само високо развяващите се знамена, по едно над всяка постройка, ми дават да разбера, че някой изобщо живее там. Синьо за Династия Осанос, сребристо за Самос, кафяво за Рамбос и така нататък. Вече знам цветовете наизуст, свързвайки с определени лица всеки безмълвен дом. Дори убих собствениците на няколко.
– Река Роу – обяснява Мейвън. – Провинциалните резиденции, ако някой лорд или лейди пожелае да се измъкне от големия град.
Погледът ми се задържа върху дома на Айрал – великолепие с колони от черен мрамор. Каменни пантери охраняват верандата, озъбили се нагоре към небето. Дори от вида на статуите в тялото ми нахлува мразовита тръпка и ме кара да си спомня Ара Айрал и настойчивите ѝ въпроси.
– Тук няма никого.
– Къщите са празни през по-голямата част от годината, а никой не би се осмелил да напусне града сега, не и с тази история с Гвардията. – Той ми отправя лека горчива усмивка. – Биха предпочели да се крият зад диамантените си стени и да оставят брат ми да се бие вместо тях.
– Само ако не се налагаше изобщо някой да се бие.
Той поклаща глава:
– Няма полза да мечтаем.
Гледаме мълчаливо как река Роу остава зад нас и по бреговете се издига друга гора. Дърветата са странни, много високи, с черна кора и тъмночервени листа. Мъртвешки тиха е, каквато не би трябвало да бъде никоя гора. Дори птича песен не нарушава тишината, а над нас небето притъмнява, но не заради чезнещата следобедна светлина. Събират се черни облаци, надвиснали над дърветата като дебело одеяло.
– А какво е това? – Дори гласът ми звучи приглушен и внезапно се радвам заради стъкленото покритие над палубата. За моя изненада другите са изчезнали, оставяйки ни сами да гледаме как настъпва мракът.
Мейвън хвърля поглед към гората с неодобрително смръщено лице:
– Преградни дървета. Пречат на замърсяването да се разпространи по-нагоре по реката. Градинските пазители от Династията Уел ги създадоха преди години.
Бурни кафяви вълни се пенят и се разбиват в лодката, оставят тънък слой черна мръсотия по блестящия стоманен корпус. Светът придобива странен оттенък, все едно гледам през мръсно стъкло. Ниските облаци всъщност въобще не са облаци, а дим, който излиза от хиляда комини и закрива небето. Дърветата и тревата ги няма – това е земя на пепел и разложение.
– Сивият град – промърморва Мейвън.
Докъдето стига погледът ми, се простират фабрики – мръсни, масивни и жужащи от електричество. Гледката ме удря като юмрук и почти ме събаря. Сърцето ми се опитва да поддържа мъчително силния пулс и се налага да седна, чувствайки как кръвта ми препуска.