Мислех, че моят свят не е какъвто трябва, че животът ми е несправедлив. Но не можех дори да си представя място като Сивия Град.
Електростанции сияят в мрака, пулсират в електриково синьо и противно зелено в паяжината от жици във въздуха. Транспортери, отрупани с товари, се движат по надигнатите пътища и пренасят суровини от една фабрика до друга. Дават си пронизителни сигнали един на друг в шумна бъркотия от натоварен трафик, движат се като ленива черна кръв в сиви вени. Най-ужасното от всичко – малки къщички заобикалят всяка фабрика на подреден площад, една върху друга с тесни улици между тях. Бордеи.
Съмнявам се, че под такова опушено небе работниците някога виждат дневна светлина. Вървят между фабриките и домовете си, заливайки улиците по времето между смените. Няма офицери, няма плющящи камшици, нито празни погледи. Никой не ги кара да ни гледат как минаваме. Няма нужда кралят да се перчи тук, осъзнавам. Те са пречупени от рождение.
– Това са технита – прошепвам дрезгаво, спомнила си името, което Сребърните така небрежно подмятат. – Те правят лампите, камерите, видео екраните...
– Пушките, куршумите, бомбите, корабите, транспортерите – добавя Мейвън. – Те поддържат електричеството. Поддържат водата ни чиста. Правят всичко за нас.
И не получават в замяна нищо освен пушек.
– Защо не си тръгнат?
Той просто свива рамене:
– Това е единственият живот, който познават. Повечето технита никога не напускат собствения си район. Не могат дори да карат задължителна военна служба.
Не могат дори да карат задължителна военна служба. Животът им е толкова ужасен, че войната е по-добра алтернатива, а на тях дори не им е позволено да отидат на война.
Като всичко друго по реката, фабриките изчезват, но образът остава в съзнанието ми. Не трябва да забравям това, подсказва ми нещо. Не трябва да ги забравям.
Отвъд друга гора от преградни дървета ни чакат звездите, а под тях: Арчън. Отначало изобщо не виждам столицата, погрешно вземайки светлините ѝ за ярки звезди. Докато лодката се приближава все повече и повече, челюстта ми увисва.
През широката река се простира Мост на три нива, свързващ двата града от всяка страна. Той е хиляди футове дълъг и цветущ, целият в светлина и електричество. Има магазини и пазарни площади, всички – построени в самия Мост на сто фута над реката. Направо си представям Сребърните как пият и ядат и гледат надолу към света от мястото си там, високо горе. Ярки транспортери преминават по най-ниското ниво на Моста, фаровете им са като червено-бели комети, прорязващи нощта.
И двата края на Моста имат порти, а участъците от града от двете страни са оградени със стени. На източния бряг големи метални кули се издигат остро от земята като мечове и пронизват небето, всички – увенчани с блестящи гигантски хищни птици. Още транспортери и хора изпълват павираните улици, които се изкачват по хълмистите речни брегове, свързвайки сградите с Моста и външните порти.
Стените са от диамантено стъкло като в Двореца, но по тях има метални кули с прожектори и други конструкции. На стените има патрули, но униформите им не са в пламтящото червено на Пазителите или суровото черно на Сигурността. Носят униформи в петнисто сребристо-бяло, почти сливайки се с панорамата на града. Те са войници, и то не от онези, които танцуват с дамите. Това е крепост.
Арчън е бил построен, за да устоява във война, не в мир.
На западния бряг разпознавам Кралския Съд и Хазната от репортажа за хвърлянето на бомбите. И двете са построени от блестящ бял мрамор и напълно ремонтирани, макар да бяха атакувани едва преди месец. Струва ми се, че е било преди един цял живот. Издигат се от двете страни на двореца Уайтфайър – постройка, която дори аз разпознавам, когато я виждам. Старият ми учител казваше, че дворецът е изсечен от самия склон – истинско парче от белия камък. Пламъци, изработени от злато и перли, проблясват върху околните стени.
Опитвам се да обхвана гледката, очите ми се стрелкат между двата края на Моста, но умът ми просто не може да проумее това място. Отгоре въздушни кораби се движат бавно през нощното небе, докато въздушните джетове летят още по-високо, бързо като комети. Мислех, че Дворецът на Слънцето е истинско чудо; очевидно никога не съм знаела значението на думата.
Но не мога да открия нищо красиво тук, не и когато задимените тъмни фабрики са само на няколко мили зад нас. Контрастът между града на Сребърните и бордеите на Червените ме кара да стисна зъби. Това е светът, който се опитвам да съборя, светът, който се опитва да убие мен и всичко, на което държа. Сега наистина виждам срещу какво се боря и колко трудно, колко невъзможно ще бъде да победя. Никога не съм се чувствала по-дребна и нищожна, отколкото се чувствам сега с големия Мост, извисяващ се застрашително над нас. Изглежда готов да ме погълне цялата.