Но трябва да опитам. Дори и да е само заради Сивия Град, за онези, които никога не са виждали слънцето.
Двадесет и трета глава
Докато лодката спре на кея на западния бряг и стъпваме отново на суша, вече е паднала нощта. У дома това означаваше да изключим електричеството и да си лягаме, но не и в Арчън. Всъщност градът сякаш става по-ярък, докато останалата част от света потъмнява. Над нас трещят фойерверки, които посипват Моста с дъжд от светлини, а на покрива на Уайтфайър се издига червено-черен флаг. Кралят е отново на трона си.
За щастие, не се налага да изтърпим повече живи картини и шествия; посрещат ни бронирани транспортери, за да ни вземат от доковете. За мое удоволствие двамата с Мейвън разполагаме с един транспортер само за нас, придружени от двама Пазители. Докато минаваме, той ми посочва забележителностите, обяснявайки – поне така ми се струва – всяка статуя и всеки уличен ъгъл. Дори споменава любимата си пекарница, макар че тя се намира от другата страна на реката.
– Мостът и Източен Арчън са за обикновените граждани, Сребърните от неблагороден произход, макар че много от тях са по-богати от някои благородници.
– Обикновени Сребърни? – Едва се сдържам да не се разсмея. – Нима има такова нещо?
Мейвън само свива рамене:
– Разбира се. Те са търговци, бизнесмени, войници, офицери, собственици на магазини, политици, земевладелци, хора на изкуството и интелектуалци. Някои сключват брак във Висшите династии, някои се издигат над положението си, но нямат благородно потекло, а способностите им не са толкова, ами, силни.
Не всички са специални, каза ми веднъж Лукас. Не знаех, че говори и за Сребърните.
– Междувременно Западен Арчън е предназначен за свитата на краля – продължава Мейвън. Минаваме покрай улица, от двете страни на която има прекрасни каменни къщи и подрязани цъфтящи дървета. – Всички Висши Династии поддържат резиденции тук, за да са близо до краля и правителството. Всъщност цялата страна може да бъде контролирана от този зъбер, ако възникне такава необходимост.
Това обяснява разположението. Западният бряг има остри склонове, дворецът и другите правителствени сгради се намират на билото на хълм, от който има гледка към Моста. Друга стена обкръжава билото на хълма, ограждайки сърцето на страната. Опитвам се да не зяпам, когато минаваме през портата, разкриваща настлан с мозайка площад с размерите на арена. Мейвън го нарича Площада на Цезар по името на първия владетел от неговата династия. Джулиан спомена крал Цезар преди, но мимоходом; уроците ни така и не стигнаха много по-далече от Първото Разделение, когато червеното и сребристото се превърнали в нещо повече от цветове.
Дворецът Уайтфайър заема южната страна на Площада, докато съдилищата, Хазната и административните центрове заемат останалото. Има дори казарма, ако се съди по войските, които провеждат учения в оградения със стени двор. Те са воденият от Кал Легион на Сенките, които потеглиха преди нас към града. Утеха за благородниците, така ги нарече Мейвън. Войници в пределите на градските стени, за да ни защитят, ако има ново нападение.
Въпреки часа Площадът кипи от оживление, докато хората се стичат към стряскащо изглеждаща постройка до казармите. Червено-черни знамена, украсени с меча, символ на армията, висят от колоните ѝ. Едва различавам малка сцена, издигната пред сградата, с подиум, обкръжен от ярки прожектори и растяща тълпа.
Внезапно втренченият поглед на камерите, по-тежък, отколкото съм свикнала, спира върху нашия транспортер и ни следва, докато колоната от превозни средства минава край сцената. За щастие, продължаваме да пътуваме, стигаме през сводест вход до малък вътрешен двор, но после спираме рязко.
– Какво е това? – прошепвам, сграбчила Мейвън. Досега съм сдържала страха си, но заради светлините, камерите и тълпата стената ми започва да рухва.
Мейвън въздъхва тежко по-скоро от раздразнение, отколкото по друга причина:
– Баща ми сигурно ще изнесе реч. Само малко дрънкане на оръжия, колкото да са доволни масите. Хората не обичат нищо повече от водач, който обещава победа.