В безопасността на стаята си накъсано си поемам дъх. Най-лошото идва.
– В своята мъдрост крал Тиберий изготви Мерките, за да изкорени тази болест, този бунт, и да предпази почтените граждани на нашата нация. Те са, както следва: считано от днес, за всички Червени се въвежда вечерен час – залез-слънце. Ще бъде удвоен броят на служителите на Сигурността във всяко Червено село и град. По пътищата ще бъдат построени нови аванпостове и броят на хората в тях ще бъде максимално увеличен. Всички престъпления на Червените, включително нарушаването на вечерния час, ще се наказват чрез екзекуция. И – при тези думи гласът ми потрепва за първи път – възрастта за постъпване на задължителна военна служба е снижена до петнайсетгодишна възраст. Всеки, който предостави сведения, водещи до залавянето на важни членове на Алената гвардия или предотвратяването на действия на Алената гвардия, ще бъде възнаграден с привилегии относно задължителната повинност, освобождаващи до петима членове на едно и също семейство от военна служба.
Това е гениална и ужасна маневра. Червените ще са готови да се разкъсат помежду си за такива облекчения.
– Мерките трябва да бъдат спазвани на всяка цена, докато бедствието, познато като Алената гвардия, бъде унищожено. – Взирам се в собствените си очи на екрана, гледайки как се възпирам да не се задавя с думите си. Очите ми са широко разтворени с надеждата моите хора да разберат какво се опитвам да кажа. Думите могат да лъжат. – Да живее кралят.
През мен преминава вълна от гняв, а екранът угасва, замества лицето ми с черна празнина. Но все още мога да видя мислено всяка нова заповед. Още офицери, които ще патрулират, още тела, висящи от бесилките, и още майки, плачещи за откраднатите си деца. Ние убихме дузина от техните, а те убиват хиляда от нашите. Част от мен знае, че тези удари ще тласнат някои Червени на страната на Гвардията, но много повече ще вземат страната на краля. Заради живота си, заради живота на децата си ще пожертват малкото свобода, която им е останала.
Мислех, че да бъда тяхна марионетка, ще е лесно в сравнение с всичко друго. Толкова много сгреших. Но не мога да им позволя да ме пречупят, не и сега. Не и когато собствената ми съдба се показва на хоризонта. Трябва да направя всичко, каквото мога, докато кръвта ми се окаже достойна и играта ми приключи. Докато ме извлекат и ме убият.
Поне прозорецът ми е срещу реката с изглед на юг към морето. Когато се взирам към водата, мога да пренебрегна чезнещото си бъдеще. Очите ми бавно се изместват от бързо движещото се течение към тъмното размазано петно на хоризонта. Докато останалата част от небето е ясна, на юг витаят тъмни облаци, които и за миг не се отместват от забранената земя на крайбрежието. Разрушеният град. Радиация и огън погълнали града някога и така и не го напуснали. Сега той не е нищо повече от черен призрак, намиращ се съвсем наблизо, останка от стария свят.
Част от мен иска Лукас да потропа на вратата ми и забързано да ме поведе към ново занятие от разписанието ми, но той още не се е върнал. Предполагам, че му е по-добре, без аз да рискувам живота му.
Подаръкът на Джулиан е подпрян на стената – упорито напомняне за още един изгубен приятел. Парче от огромната карта, рамкирано и блестящо зад стъкло. Когато го вдигам, нещо тупва глухо на земята, изпаднало от гърба на рамката.
Знаех си. Сърцето ми препуска буйно, когато коленича, надявайки се да намеря някаква тайна бележка от Джулиан. Вместо това обаче там има само една книга.
Въпреки разочарованието си не мога да сдържа усмивката си. Разбира се, че Джулиан ще ми остави нова история, нова колекция от думи, за да ме утешават, когато той вече не може.
Разтварям корицата в очакване да намеря нови исторически факти, но вместо това от заглавната страница ме гледат написани на ръка думи. Червено и сребърно. Написано е с непогрешимия усукан и неразбираем почерк на Джулиан.
„Очите“ на камерите в моята стая се взират настойчиво в гърба ми, напомняйки ми, че не съм сама. Джулиан е знаел и това. Гениалният Джулиан.