– Ядосана си ми – казва. Не е въпрос.
– Не съм.
– Недей да лъжеш – изръмжава той с внезапно пламнали очи. Лъжа от деня, в който се срещнахме. – Преди два дни ме целуна, а сега не можеш дори да ме погледнеш.
– Сгодена съм за брат ти – казвам му и се отдръпвам.
Той отхвърля довода с махване на ръка:
– Това не те спря преди. Какво се е променило?
Видях кой си в действителност, иска ми се да изкрещя. Ти не си благородният воин, съвършениятпринц или дори обърканото момче, което се преструваш, че си. Колкото и да се опитваш да се пребориш с това, ти си точно като всички тях.
– Това заради терористите ли е?
Болезнено стисвам зъби:
– Бунтовниците.
– Те убиха хора, деца, невинни.
– И двамата с теб знаем, че вината не беше тяхна – процеждам в отговор, без да ме е грижа колко жестоки са думите. Кал трепва, зашеметен за момент. Почти има вид, сякаш ще повърне, когато си спомня Прострелването на Слънцето – и случайната експлозия, която последва. Но чувството отминава, бавно заместено от гняв.
– Но въпреки това я причиниха – изръмжава. – Онова, което наредих на Пазителя да направи, беше заради мъртвите, в името на справедливостта.
– А какво постигна с изтезанията? Знаеш ли имената им, колко са, знаеш ли дори какво искат? Направи ли си изобщо труда да се вслушаш?
Той въздъхва тежко, опитвайки се да спаси разговора:
– Знам, че си имаш собствени причини да... да им симпатизираш, но техните методи не могат да бъдат...
– Вината за техните методи е ваша. Вие ни карате да работим, вие ни карате да проливаме кръвта си, вие ни принуждавате да умираме заради вашите войни и фабрики и малките удобства, които дори не забелязвате, и всичко – защото ние сме различни. Как можете да очаквате да оставим това така?
Кал се размърдва неспокойно, едно мускулче на бузата му потрепва. Той няма отговор.
– Единствената причина да не съм мъртва някъде в някой окоп, е, че ти ме съжали. Единствената причина, че изобщо ме слушаш сега, е, защото по някакво безумно чудо случайно съм различна по друг начин.
Лениво искрите ми се надигат в ръцете ми. Не мога да си представя да се върна обратно към живота във времето, преди тялото ми да зажужи от електричество, но със сигурност си го спомням.
– Ти можеш да спреш това, Кал. Ти ще бъдеш крал и можеш да спреш тази война, можеш да спасиш хиляди, милиони от цели поколения на обвеяно в слава робство, ако кажеш „достатъчно“.
Нещо се пречупва в Кал и потушава огъня, който така упорито се опитва да крие. Той прекосява стаята и отива до прозореца със сключени зад гърба ръце. С изгряващото слънце по лицето и сянката в гърба си сякаш се разкъсва между два свята. В сърцето си – знам, че наистина е така. Малката част от мен, която още държи на него, иска да скъси разстоянието между нас, но не съм толкова лекомислена. Не съм болно от любов момиченце.
– Някога мислех така – промърморва той. – Но това би довело до бунт от двете страни, а аз няма да бъда кралят, който ще съсипе тази страна. Това е наследството ми, наследството от баща ми и аз имам дълг към него. – От Кал се надига бавна топлина и замъглява остъкления прозорец. – Би ли заменила смъртта на милиони за това, което искат?
Смъртта на милиони. Умът ми се връща към спомена за трупа на Беликос Леролан с мъртвите му деца до него. А после към мъртвите се присъединяват други лица – Шейд, бащата на Килорн, всеки Червен войник, загинал за тяхната война.
– Гвардията няма да спре – казвам тихо, но знам, че той вече почти не слуша. – И макар те със сигурност да са виновни, ти също имаш вина. По ръцете ти има кръв, принце. – И по тези на Мейвън. И по моите.
Оставям го да стои там, като се надявам, че съм го променила, но знам, че вероятността за това е малка в най-добрия случай. Той е син на баща си.
– Джулиан изчезна, нали? – провиква се той към мен и ме кара да спра като закована.
Обръщам се бавно, премисляйки какво мога да кажа.
– Изчезнал? – Решавам да се правя на глупачка.
– Бягството е оставило дупки в паметта на много Пазители, както и в записите от видео екраните. Вуйчо ми не използва често способностите си, но познавам признаците.
– Мислиш, че им е помогнал да избягат?
– Да, мисля – изрича мъчително, загледан в ръцете си. – Ето защо му дадох достатъчно време да се измъкне.
– Какво си направил? – Не мога да повярвам на ушите си. Кал, войникът, онзи, който винаги следва заповедите, да наруши правилата заради вуйчо си.