Площадът пред галерията е шумен, гъмжащ от градски живот. Мнозина спират, за да гледат, зяпат ни, докато се отправяме към транспортера си. Мейвън маха с ръка със заучена усмивка и тълпата започва да скандира името му. Бива го в това; в края на краищата тези хора му принадлежат по силата на рожденото му право. Когато спира, за да поговори с няколко деца, усмивката му става по-ведра. Кал може и да е роден да управлява, но Мейвън е създаден за това. И Мейвън е готов да промени света за нас, за Червените, които е възпитаван да заплюва.
Тайно докосвам списъка в джоба си, мислейки за онези, които могат да помогнат на Мейвън и мен да променим света. Дали са като мен, или са толкова разнообразни като Сребърните? Шейд беше като теб. Те знаеха за Шейд и трябваше да го убият, както не можеха да убият теб. Сърцето ме боли за загиналия ми брат, за разговорите, които можехме да проведем. За бъдещето, което можеше да създадем.
Но Шейд е мъртъв и има други, които се нуждаят от помощта ми.
– Трябва да намерим Фарли – прошепвам в ухото на Мейвън: самата аз едва се чувам. Но той ме чува и повдига вежда в безмълвен въпрос. – Тлябва да ѝ дам нещо.
– Не се съмнявам, че тя ще ни намери – промърморва той в отговор, – ако не ни следи вече.
– Как?
Фарли да ни шпионира? В град, който иска тя да бъде разкъсана на парчета? Струва ми се невъзможно. Но после забелязвам Сребърната тълпа, която ни притиска, и Червените слуги оттатък. Няколко се забавят, за да ни гледат, на ръцете им има червени ленти. Всеки от тях може да работи за Фарли. Всички биха могли. Въпреки Пазителите и офицерите от Сигурността навсякъде наоколо тя все още е с нас.
Сега въпросът вече е да открием правилния Червен, да кажем правилното нещо, да намерим правилното място и да направим всичко това, без някой да забележи как принцът и неговата бъдеща принцеса общуват с издирвана терористка.
Това не е като тълпите у дома, онези, през които можех да се движа с такава лекота. Сега се откроявам: бъдеща принцеса, заобиколена от стражи, с бунт, тегнещ на плещите ѝ. А може би дори нещо още по-важно, помислям си, като си спомням за списъка с имена в жакета си.
Когато тълпата напира навътре, проточвайки шии, за да ни погледне, се възползвам от шанса си и се измъквам. Пазителите се скупчват около Мейвън, все още непривикнали да охраняват и мен, и с няколко бързи обръщания излизам от кръга стражи и зяпачи. Те продължават през площада без мен и дори да забелязва, че ме няма, Мейвън не ги спира.
Червените слуги не ми обръщат внимание, свели глави, докато вървят забързано между магазините. Придържат се към уличките и сенките, стараят се да останат незабележими. Толкова съм заета да търся Червени лица, че не забелязвам онова точно до мен.
– Милейди, изпуснахте това – казва момченцето. Вероятно е на десет години, на едната му ръка има червена лента. – Милейди?
Тогава забелязвам парчето хартия, което протяга към мен. Не е нищо особено, просто усукан къс хартия, който не си спомням да е бил у мен. Въпреки това се усмихвам на момчето и вземам хартията от него.
– Много ти благодаря.
То ми се ухилва, както може само едно малко дете, а после изтичва бързо в една уличка. Подскача на всяка стъпка. Животът още не го е смачкал.
– Насам, лейди Титанос. – Над мен стои един Пазител и наблюдава с безизразни очи. Дотук с онзи план. Оставям го да ме поведе обратно към транспортера, внезапно почувствала се унила. Не мога дори да се измъквам, както някога. Размеквам се.
– За какво беше всичко това? – пита зачудено Мейвън, когато се качвам обратно в транспортера.
– Нищо – въздъхвам, хвърляйки поглед през прозореца, докато се изтегляме от площада. – Стори ми се, че видях някого.
Завиваме по улицата, преди изобщо да ми хрумне да погледна листчето. Разгъвам го в скута си, скрила късчето хартия в гънките на ръкава си. Върху него са надраскани думи – толкова ситни, че едва успявам да ги разчета.