– Не е стъкло – казва ми Гиза. – Или поне не изцяло. Сребърните открили начин да нагряват диамант и да го смесват с други материали. Напълно непробиваемо е. Дори бомба не може да го разруши.
Диамантени стени.
– Изглежда необходимо.
– Не се набивай на очи. Остави говоренето на мен – прошепва тя.
Вървя по петите ѝ с очи, приковани върху пътя, докато той избледнява от напукан черен асфалт до бели каменни павета. Толкова е гладък, че едва не се подхлъзвам, но Гиза ме хваща здраво за ръката, за да ме закрепи. Килорн нямаше да има проблем да върви по тази настилка, не и с моряшката си походка. Но пък и Килорн нямаше да е тук. Той вече се е предал. Аз няма.
Когато наближаваме портите, примижавам пред ослепителния блясък, за да погледна от другата страна. Макар че Съмъртън съществува само за сезона,зарязван преди падането на първата слана, той е най-големият град, който съм виждала някога. Има оживени и гъмжащи от народ улици, магазини, кръчми, къщи и вътрешни дворове, всичките – обърнати към чудовищна блещукаща сграда от диамантено стъкло и мрамор. И сега разбирам откъде е получила името си. Дворецът на Слънцето блести като звезда, издигайки се на сто фута във въздуха във виеща се маса от шпилове и мостове. Части от него притъмняват привидно по своя воля, за да осигурят на обитателите уединение. Не могат да допуснат селяните да гледат към краля и придворните му. Гледката е зашеметяваща, стряскаща, великолепна – а това е само лятната къща.
– Имената – излайва груб глас и Гиза спира намясто.
– Гиза Бароу. Това е сестра ми, Мер Бароу. Помага ми да донеса някои стоки за господарката си. – Не трепва, запазва тона си равен, почти отегчен. Офицерът от Сигурността ми кимва и аз намествам раницата си, като разигравам истински театър. Гиза подава личните ни карти, и двете – изпокъсани, мръсни парчета картон, готови да се разпаднат, но те са достатъчни.
Мъжът, който ни оглежда, сигурно познава сестра ми, защото едва хвърля поглед към личната ѝ карта. Моята изучава щателно, местейки поглед между лицето и снимката ми в продължение на цяла минута. Питам се дали и той е внушител, който може да прочете мислите ми. Това би сложило край на този малък набег много бързо и вероятно ще ми спечели примка от шнур около врата.
– Китките – въздиша той, вече отегчен от нас.
За момент съм озадачена, но Гиза протяга дясната си ръка, без да мисли. Аз следвам жеста, насочвайки ръка към служителя. Той нахлузва около китките ни две червени ленти. Кръговете се свиват, докато се затягат като токи на колани – няма начин да свалим сами тези неща.
– Вървете – казва служителят и лениво махва с ръка. В неговите очи две малки момичета не са заплаха.
Гиза кимва в знак на благодарност, но не и аз. Този човек не заслужава и частичка одобрение от мен. Портите се разтварят широко и ние тръгваме с отсечени крачки напред. Сърцето ми блъска в ушите, удавяйки звуците от Великолепната градина, докато влизаме в един различен свят.
Това е пазар, какъвто никога не съм виждала, осеян с цветя, дървета и фонтани. Червените са многобройни и бързи – изпълняват поръчки и продават стоките си, до един белязани с червените си ленти. Макар да нямат лента, Сребърните се забелязват лесно. Окичени са със скъпоценни камъни и благородни метали, по всеки от тях има цяло състояние. С едно плъзване на куката мога да се прибера у дома с всичко, от което някога ще имам нужда. Сребърните са високи, красиви и студени, носят се с бавна грациозност, за каквато никой Червен не може да претендира. Ние просто нямаме време да се движим така.
Гиза ме превежда покрай пекарница с поръсени със златист прах торти, бакалин, изложил за продан плодове в ярки цветове, каквито не съм виждала никога преди, и дори менажерия, пълна с диви животни, които не мога да възприема. Малко момиченце – Сребърна, ако се съди от дрехите ѝ, храни с миниатюрни хапки ябълка петнисто, подобно на кон създание с невъзможно дълъг врат. Няколко улици по-нататък бижутериен магазин искри във всички цветове на дъгата. Забелязвам го, но тук е трудно да държа ума си бистър. Въздухът сякаш пулсира, трептящ от живот.
Точно когато си мисля, че не би могло да има нещо по-фантастично от това място, поглеждам по-внимателно Сребърните и си спомням точно кои са те. Момиченцето е левитатор, и кара ябълката да се издигне на десет фута във въздуха, за да нахрани дълговратото животно. Цветар прокарва ръце през саксия с бели цветя и те буйно израстват, увивайки се около лактите му. Той е зеленопръст, умее да манипулира растенията и пръстта. Двойка нимфи седи край фонтана, лениво забавлявайки децата с носещи се плавно водни кълба. Единият има оранжева коса и злобни очи дори докато децата се тълпят около него. Из целия площад Сребърни от всякакъв вид вършат необичайните си житейски дела. Толкова са много, всеки един – величествен, прекрасен и могъщ, и толкова далече от света, който познавам.