Преди да успея да попитам за тях, силен скърцащ звук разтърсва стените около нас. Идва от кръгла дупка в стената, тътнещ в още по-дълбока тъмнина. Мейвън сграбчва ръката ми, сепнат от звука, а аз съм също толкова изплашена, колкото него. Метал стърже по метал – оглушителен шум. От тунела струят ярки светлини и чувствам как нещо се задава, нещо голямо, електрическо и мощно.
Появява се метален червей и спира бавно пред нас. Стените са от груб метал, споени и скрепени с болтове, с прозорци като процепи. Една врата се отваря с плъзтане върху свистящи релси и разлива топла светлина на платформата.
Фарли ни се усмихва от една седалка от вътрешната страна на вратата. Маха с ръка, правейки ни знак да отидем при нея.
– Всички на борда.
– Технитата го наричат Подземния влак – казва тя, докато ние нестабилно заемаме местата си. – Забележително бърз и се движи по прастарите релси, които Сребърните така и не са си направили труда да потърсят.
Уил затваря вратата зад нас, изолирайки ни в нещо, което ми прилича просто на дълга консервна кутия. Ако не се безпокоях толкова, че подземното нещо ще се разбие, щях да съм впечатлена. Вместо това се хващам по-здраво за седалката под мен.
– Къде го построихте? – чуди се Мейвън на глас, очите му обхождат ужасната клетка. – Сивият град е контролиран, технитата работят за...
– Ние си имаме собствени технита и технически градове, малък принце – казва Фарли: изглежда много горда със себе си. – Това, което вие, Сребърните, знаете за Гвардията, не може да напълни и чаена чаша.
Влакът се накланя под нас и едва не ме изхвърля от седалката ми, но никой друг дори не мигва. Машината се плъзга по релсите, докато достига скорост, от която стомахът ми се залепва за гръбнака. Другите продължават да бъбрят, най-вече Мейвън задава въпроси за Подземния влак и Гвардията. Радвам се, че никой не иска от мен да говоря, защото със сигурност ще повърна или ще припадна, ако правя нещо повече от това да седя неподвижно. Но не и Мейвън. Нищо не му убягва.
Той хвърля поглед през прозореца, опитвайки се да разбере нещо от скалите, които преминават като размазани очертания покрай нас.
– Отправяме се на юг.
Фарли се обляга назад в седалката си и кима:
– Да.
– Югът е поразен от радиация – казва рязко той, гледайки я предизвикателно.
Тя само свива рамене.
– Къде ни водиш? – промърморвам, най-сетне успяла да проговоря.
Без да губи време, Мейвън се отправя към затворената врата. Никой не го спира, защото няма къде да отиде. Няма измъкване.
– Знаеш ли какво причинява тя? Радиацията? – Звучи истински уплашен.
Фарли започва да отмята симптомите на пръсти все още с влудяваща усмивка на лицето.
– Гадене, повръщане, главоболие, припадъци, ракови заболявания и о, да, смърт. Много неприятна смърт.
Внезапно ми призлява силно:
– Защо правиш това? Дошли сме да ти помогнем.
– Мер, спри влака, ти можеш да спреш влака. – Мейвън се свлича пред мен и ме улавя за раменете. – Спри влака!
За моя изненада тенекиената кутия започва да пищи около нас и спира много рязко и внезапно. Мейвън и аз се търкулваме на пода в плетеница от крайници, удряйки се в твърдата метална платформа с болезнено глухо тупване. От нас към отворената врата струи светлина и разкрива друга платформа, осветена от факли. Много по-голяма е и води някъде много далече.
Фарли прекрачва двама ни, без дори да ни погледне, и изтичва на платформата.
– Няма ли да дойдете?
– Не мърдай, Мер. Това място ще ни убие!
Нещо вие в ушите ми, почти удавя студения смях на Фарли. Когато се надигам и сядам, виждам, че търпеливо чака двама ни.
– Откъде знаете, че югът, Руините, все още са заразени с радиация? – пита тя с безумна усмивка.
Мейвън изрича със запъване думите:
– Имаме машини, детектори, те ни показват...
Фарли кимва:
– А кой е построил тези машини?
– Технитата – изрича дрезгаво Мейвън. – Червени. – Най-накрая проумява какво иска да каже тя. – Детекторите лъжат.
Ухилена, Фарли кимва и протяга ръка, помага му да стане от пода. Той не откъсва очи от нея, все още предпазлив, но ѝ позволява да ни изведе на перона и нагоре по железни стълби. Нахлува слънчева светлина, а свежият въздух повява като вихър и се смесва с мътните пари на подземието.
После се озоваваме, примигвайки, на открито, посрещнати от ниско стелеща се мъгла. Навсякъде наоколо се издигат стени, поддържащи вече несъществуващ таван. Останали са само парчета от него, малки късчета в аквамаринено и златисто. Когато очите ми се приспособяват, виждам високи сенки в небето, върховете им изчезват в мъглата. Улиците, широки черни реки от асфалт, са напукани и от тях са поникнали сиви плевели на по сто години. Дървета и храсти растат по бетона, завземат малки кътчета и ъгли, но още повече са разчистени. Под краката ми хрущят разбити стъкла, а във вятъра се стелят облаци прах, но по някакъв начин всичко наоколо, олицетворение на запуснатостта, не ми се струва изоставено. Познавам това място от уроците по история, от книги и стари карти.