Фарли обгръща раменете ми с ръка, усмивката ѝ е широка и бяла.
– Добре дошли в Града на Руините, в Нарси – казва тя, като употребява старото отдавна забравено име.
Около границите на разрушения остров има специални маркировки за заблуждаване на детекторите за радиация, които Сребърните използват, за да изследват старите бойни полета. Така защитават тази площ, дом на Алената гвардия. Поне в Норта. Така каза Фарли, намеквайки за още бази из страната. А скоро това ще бъде убежището на всеки Червен беглец, бягащ от новите наказания на краля.
Всяка сграда, покрай която минаваме, изглежда разнебитена, покрита с пепел и бурени, но при по-близък оглед има нещо много повече. Следи от стъпки в прахта, светлина в някой прозорец, мирис на готвено, лъхащ от някоя шахта. Хора, Червени, имат свой град точно тук, скрити пред очите на всички. Електричеството е оскъдно, но усмивките не са.
Полусрутената сграда, в която ни отвежда Фарли, сигурно едно време е била нещо като кафене, ако се съди по разядените от ръжда маси и прокъсани седалки в сепаретата. Прозорците отдавна са изчезнали, но подът е чист. Една жена мете праха през вратата на спретнати купчини по разбития тротоар. Аз бих се стреснала от подобна задача, като зная, че е останало толкова много за измитане, но тя продължава с усмивка и си тананика под нос.
Фарли кимва на чистещата жена и тя си тръгва забързано, за да ни остави на спокойствие. За моя радост, в най-близкото сепаре има познато лице.
Килорн, здрав и читав. Дори има дързостта да ми намигне:
– Отдавна не сме се виждали.
– Няма време за размяна на любезности – изръмжава Фарли и сяда до него. Прави ни знак да я последваме и ние го правим, плъзвайки се в скърцащото сепаре. – Предполагам, че видяхте селата, докато плавахте по реката?
Усмивката ми бързо помръква, както и тази на Килорн.
– Да.
– А новите закони? Знам, че ти си чула за тях. – Погледът ѝ става твърд, сякаш аз съм виновна, че съм била принудена да прочета Мерките.
– Така става, когато заплашиш звяр – промърморва Мейвън, побързал да ме защити.
– Но сега знаят името ни.
– Сега ви преследват – казва рязко Мейвън и стоварва юмрук върху масата. Той разтърсва тънкия слой прах и във въздуха се понасят облаци. – Размахахте червен флаг пред бик, но успяхте само да го смушкате.
– Въпреки това те са уплашени – вмятам с тънък глас. – Научиха се да се боят от вас. Това сигурно има някакво значение.
– Изобщо не се брои, ако се промъкнете обратно в скрития си град и им позволите да се прегрупират. Давате време на краля и на армията. Брат ми вече е по следите ви и не след дълго ще ви открие. – Мейвън се взира в ръцете си, странно гневен. – Скоро няма да е достатъчно да сте с една стъпка напред. Дори няма да е възможно.
Очите на Фарли проблясват на светлината, докато замислено изучава с поглед двама ни. Килорн се задоволява да рисува кръгове в прахта, привидно незаинтересуван. Преборвам се с порива да го ритна под масата, за да го накарам да внимава.
– Изобщо не ме е грижа за собствената ми безопасност, принце – казва Фарли. – Тези, за които се безпокоя, са хората в селата, работниците и войниците. Именно те са подложени на наказания и тормоз сега, и то сурови.
Мислите ми литват към семейството ми и Подпорите и ми припомнят безучастното изражение в хиляда очи, докато минавахме.
– Какво сте чули?
– Нищо хубаво.
Килорн рязко вдига глава, макар че пръстите му още рисуват завъртулки по масата.
– Двойни работни смени, обесвания в неделя, масови гробове. Не е добре за онези, които не могат да спазват темпото. – Той си спомня нашето село точно както и аз. – Нашите хора на фронта казват, че там също не е много различно. Петнайсет-шестнайсетгодишните са включвани в създаден специално за тях легион. Няма да изкарат месеца.
Пръстите му рисуват „Х“ в прахта, гневно показвайки какво изпитва.
– Може би мога да отложа това – казва Мейвън, като обмисля варианти на глас. – Ако убедя военния съвет да ги задържи, да ги подложи на допълнително обучение.