– Не е достатъчно. – Гласът ми е тих, но твърд. Списъкът сякаш изгаря кожата ми с допира си, умолява ме да бъде пуснат на свобода. Обръщам се към Фарли: – Имаш хора навсякъде, нали?
Не ми убягва едва доловимото задоволство, което се мярва по лицето ѝ.
– Да.
– Тогава им дай тези имена. – Измъквам от жакета си книгата на Джулиан и отварям в началото на списъка. – И ги намерете.
Мейвън внимателно взима книгата, очите му я оглеждат.
– Сигурно са стотици – промърморва, без да откъсва поглед от страницата. – Какво е това?
– Те са като мен. Едновременно Червени и Сребърни и по-силни и от едните, и от другите.
Мой ред е да се чувствам самодоволна. Дори челюстта на Мейвън увисва. Фарли щраква с пръсти и той предава списъка, без да мисли, все още взрян в малката книга, в която се съдържа такава могъща тайна.
– Не след дълго обаче това ще бъде открито не от когото трябва – добавям. – Фарли, длъжна си да ги намериш първа.
Килорн гледа имената кръвнишки, сякаш му отправят някаква обида.
– Това би могло да отнеме месеци, години.
Мейвън изпухтява:
– Нямаме толкова време.
– Именно – съгласява се Килорн. – Трябва да действаме сега.
Поклащам глава. Революциите не могат да бъдат пришпорвани.
– Но ако изчакате, ако откриете колкото можете повече, бихте могли да имате армия.
Внезапно Мейвън плясна по масата и всички подскачаме:
– Но ние наистина имаме.
– Имам много хора под мое командване тук, но не чак толкова много – възразява Фарли, гледайки Мейвън, сякаш е полудял.
Но той се ухилва, съживен от някакъв скрит огън:
– Ако успея да доведа армия, легион в Арчън, какво можеш да направиш?
Тя просто свива рамене:
– Много малко всъщност. Другите легиони ще ги смажат на бойното поле.
Поразява ме като гръм и най-накрая осъзнавам за какво намеква Мейвън.
– Но те няма да се бият на полето – прошепвам. Той се обръща към мен, усмихвайки се като безумец. – Говориш за преврат.
Фарли се намръщва:
– Поврат ли?
– Преврат, държавен преврат. Това е нещо от историята, от миналото – обяснявам и се опитвам да пренебрегна объркването им. – Това е, когато малка група бързо сваля от власт голямо правителство. Да ви звучи познато?
Фарли и Килорн се споглеждат с присвити очи.
– Продължавай – казва тя.
– Знаете как е построен Арчън с Моста, Западната страна и Източната страна. – Пръстите ми препускат заедно с думите и рисуват в прахта груба карта на града. – Така, от Западната страна се намират дворецът, командването, съкровищницата, съдилищата, цялото правителство. И ако някак успеем да влезем вътре, да откъснем мястото от света, да се доберем до краля и да го накараме да се съгласи с условията ни – край. Ти самият го каза, Мейвън, можеш да управляваш цялата страна от Площада на Цезар. Всичко, което трябва да направим, е да го превземем.
Под масата Мейвън ме потупва по коляното. Ще се пръсне от гордост. Обичайното подозрително изражение на Фарли е изчезнало, заместено от истинска надежда. Тя прокарва ръка по устните си, безмълвно оформяйки само с тях някакви думи, докато оглежда начертания в праха план.
– Може би само на мен ми се струва така – започва Килорн, отново възприел обичайния си престорен тон, – но не съм съвсем сигурен как планирате да намерите там вътре достатъчно Червени, за да се бият със Сребърните. Трябват ви десет от нас, за да надвиете един от тях. Да не говорим, че са налице петте хиляди Сребърни войници, верни на брат ти – той хвърля поглед към Мейвън, – до един обучени да убиват, до един опитващи се да ни открият и заловят в същия миг, докато си говорим.
Започвам да губя надежда и се отпускам отново назад в седалката.
– Това може да е трудно. Невъзможно.
Мейвън прокарва ръка по моята карта от прах и заличава Западен Арчън с няколко леки движения на пръстите си.
– Легионите са верни на своите генерали. А аз случайно знам едно момиче, което познава един генерал много добре.
Когато очите му срещат моите, целият му огън е изчезнал, сега заместен от лют студ. Той се усмихва напрегнато.
– Говориш за Кал. – Войника. Пълководеца. Принца. Истински син на баща си. Отново се сещам за Джулиан, за вуйчото, когото Кал е готов да убие в името на изопачената си версия на справедливостта. Кал никога не би предал страната си, за нищо на света.
Когато Мейвън отговаря, тонът му е небрежен: