Еванджелин стои с него, косата ѝ е прибрана назад в плитка. Тя диша тежко, задъхана, но изглежда горда със себе си. А където е Еванджелин, брат ѝ едва ли е далече от нея.
Птолемей се появява от задните редици на глутницата, влачейки тялото на пищяща жена за косата. Кал се извръща и среща погледа ми в мига, когато я разпознавам. Виждам там разкаяние, но той не прави нищо, за да я спаси.
Птолемей мята Уолш върху излъскания под, лицето ѝ се блъсва силно в камъка. Тя едва ми хвърля поглед, преди да обърне измъчените си очи към краля. Спомням си закачливата усмихната прислужница, която най-напред ме запозна с тои свят; онази жена вече я няма.
– Плъховете пълзят в старите тунели – изръмжава Птолемей, като я преобръща с крак. Тя с мъка се отдръпва от докосването му, изненадващо бърза предвид множеството си наранявания. – Открихме тази да ни следи близо до речните дупки.
Да ги следи ли? Как е могла да бъде толкова глупава? Но Уолш не е глупава. Не, това е било заповед, осъзнавам с нарастващ ужас. Наблюдавала е влаковите тунели, за да се увери, че пътят ни за връщане от Нарси е чист. И докато ние се измъкнахме благополучно, тя не е успяла.
Хватката на Мейвън върху ръката ми се затяга, той ме придърпва плътно към себе си, докато гърдите му се притискат в гърба ми. Знае, че искам да побягна към нея, да я спася, да ѝ помогна. А аз знам, че не можем да направим абсолютно нищо.
– Стигнахме, докъдето позволяваха детекторите за радиация – добавя Кал, полагайки всички усилия да не обръща внимание на Уолш, която кашля кръв. – Системата от тунели е огромна, много по-голяма, отколкото първоначално мислехме. В района сигурно има хиляди мили и членовете на Алената гвардия ги познават по-добре, отколкото който и да било от нас.
Крал Тиберий се намръщва под брадата си. Прави жест към Уолш, махва ѝ да дойде напред. Кал я сграбчва за ръката и я дърпа към краля. Хиляда различни изтезания ми идват наум, всяко – по-ужасно от предишното. Огън, метал, вода, дори собствената ми мълния могат да бъдат използвани, за да я накарат да проговори.
– Няма да допусна отново същата грешка – изръмжава кралят в лицето ѝ. – Елара, накарай я да пропее. Веднага.
– С удоволствие – отвръща кралицата, освобождавайки ръцете си от влачещите се ръкави.
Това е по-лошо. Уолш ще проговори, ще намеси всички ни, ще ни провали. А после ще я убият бавно. Ще убият бавно всички ни.
Един Айгри в тълпата войници с поглед, способен да вижда бъдещето, внезапно скача напред:
– Спрете я! Хванете ѝ ръцете!
Но Уолш е по-бърза от видението му.
– За Тристан – казва тя, а после стоварва длан върху устата си. Захапва нещо и преглъща, като отмята рязко глава назад.
– Лечител! – излайва Кал и я сграбчва за гърлото, опитва се да я спре. Но по устата ѝ избива бяла пяна, а крайниците ѝ потрепват конвулсивно – тя се задушава. – Лечител веднага!
Тя се гърчи силно, извива се и се отскубва от хватката му с последни сили. Когато пада на пода, очите ѝ са широко отворени, втренчени, но невиждащи. Мъртва.
За Тристан.
Не мога дори да скърбя за нея.
– Отровно хапче.
Гласът на Кал е кротък и тих, сякаш обяснява това на дете. Но предполагам, че съм дете, когато става дума за война и смърт.
– Даваме ги на офицерите на фронта и на шпионите си. Ако ги заловят...
– Няма да проговорят – изсъсквам му в отговор.
Внимателно, казвам си предупредително. Колкото и да ме побиват тръпки от присъствието му, трябва да го изтърпя. В края на краищата аз го оставих да ме намери тук, на балкона. Трябва да му дам надежда. Трябва да му позволя да мисли, че има шанс с мен. Тази част беше идея на Мейвън, колкото и да му е болезнено да го каже. Колкото до мен, трудно е да вървя по тясната граница между лъжа и истина, особено с Кал. Мразя го, знам това, но нещо в очите му и в гласа му ми напомня, че чувствата ми не са толкова прости.
Той е дистанциран, застанал на една ръка разстояние.
– Това е по-добра смърт от онази, която щеше да получи от нас.
– Замразена ли щеше да бъде? Или изгорена за разнообразие?
– Не. – Той поклаща глава. – Щеше да отиде в Купата на костите. – Вдига очи от казармата и се заглежда от другата страна на реката. В далечния край, сгушена сред високите сгради, има масивна арена с шипове около ръба, образуващи жестока корона. Купата на костите. – Щеше да бъде екзекутирана, а екзекуцията – излъчена в репортаж като послание към всички останали.