Опитвам се да обясня, все още дърпайки се назад. Но той няма намерение да ме пусне.
– Колко хора убихте с вашата зора? Колко деца, колко невинни? – Ръката му става гореща, достатъчно гореща, за да ме изгори. – Колко хора предаде?
Коленете ми се подгъват, поддават, но Кал не ме пуска. Смътно чувам Мейвън да крещи някъде, принцът се хвърля да спаси своята принцеса. Но аз не съм принцеса. Не съм момичето, което спасяват. Докато огънят се надига в Кал, пламнал зад очите му, мълнията се стрелва през мен, подхранвана от гнева ми. Тя запраща шокова вълна между нас, която ме отхвърля назад от Кал. Съзнанието ми жужи, замъглено от скръб, гняв и електричество.
Зад мен Мейвън крещи. Обръщам се точно навреме, за да го видя как вика назад към Фарли, как жестикулира бясно:
– Бягай! Бягай!
Кал скача на крака по-бързо от мен, крещейки нещо на войниците си. Очите му проследяват вика на Мейвън, свързват точките, както само един пълководец може.
– Отводнителната система! – изревава той, все още взрян в мен. – В отводнителната система са.
Сянката на Фарли изчезва, тя се опитва да избяга, докато я следва пушечна стрелба. Из Площада се стрелкат войници, изтръгват решетки, шахти и тръби, разкриват системата отдолу. Нахлуват в тунелите като ужасен потоп. Искам да запуша уши, да изолирам писъците,, куршумите и кръвта.
Килорн. Името му пърха слабо в мислите ми, не по-силно от шепот. Не мога да мисля дълго за него. Кал все още стои над мен, цялото му тяло трепери. Но той не ме плаши. Не мисля, че сега нещо може да ме изплаши. Най-лошото вече се случи. Загубихме.
– Колко? – изкрещявам назад към него, намерила сили да го погледна в лицето. – Колко умрели от глад? Колко убити? Колко деца, отведени да умрат? Колко, принце мой?
Преди днешния ден си мислех, че познавам омразата. Грешила съм. За себе си, за Кал, за всичко. От болката ми се завива свят, но някак оставам на крака, някак се опазвам да не падна. Той никога няма да избере мен.
– Брат ми, бащата на Килорн, Тристан, Уолш! – Сякаш сто имена експлодират в мен, сякаш изреждам наведнъж всички загинали. Те не означават нищо за Кал, но означават всичко за мен. И знам, че има още хиляди, милиони. Милион забравени злини.
Кал не отговаря и очаквам да видя яростта, която изпитвам, отразена в очите му. Вместо това не виждам нищо освен тъга. Той шепне отново и от думите ми се приисква да падна и да не се изправя никога повече.
– Иска ми се нещата да бяха различни.
Очаквам искрите, очаквам мълния, но тя така и не идва. Когато усещам студени ръце на врата си и метални окови на китките, разбирам защо. Инструктор Арвън, безмълвният, онзи, който може да ни превърне в човешки същества, стои зад мен, потискайки цялата ми сила, докато отново се превръщам просто в едно плачещо момиче. Той я е отнел цялата, цялата сила и всичката мощ, които мислех, че имам. Загубих. Когато коленете ми поддават този път, няма кой да ме задържи изправена. Смътно чувам как Мейвън изкрещява, преди също да бъде блъснат на земята.
– Братко! – изревава той, опитвайки се да накара Кал да види какво прави Арвън. – Ще я убият! Ще убият мен! – Но Кал вече не ни слуша. Говори с един от капитаните си и не си правя труда да слушам думите. Не бих могла дори и да исках.
Земята под мен сякаш се разтриса при всеки пушечен залп дълбоко отдолу. Колко кръв ще обагри тунелите тази вечер?
Главата ми е прекалено натежала, тялото ми – твърде слабо, и се оставям да се свлека на мозаечния под. Усещам го студен под бузата си, успокояващ и гладък. Мейвън се хвърля напред, главата му се приземява до мен. Спомням си един такъв момент. Писъкът на Гиза и звукът от раздробяването на кости отекват слабо като призрак в ума ми.
– Отведете ги вътре, при краля. Той ще съди и двамата.
Вече не разпознавам гласа на Кал. Превърнах го в чудовище. Принудих го да убива. Накарах го да избира. Бях нетърпелива, бях глупава. Позволих си да се надявам.
Аз съм глупачка.
Слънцето започва да изгрява зад главата на Кал, очертавайки го на фона на зората. То е твърде ярко, твърде рязко и твърде подранило; налага се да затворя очи.
Двадесет и шеста глава
Едва успявам да не изоставам, но войникът зад търба ми, който държи окованите ми ръце, непрекъснато ме блъска. Друг прави същото с Мейвън и го заставя да върви заедно с мен. Арвън ни следва, за да се увери, че няма да избягаме. Присъствието му е като тъмна тежест, притъпяваща сетивата ми. Все още виждам коридора около нас, празен и далеч от любопитните очи на придворните, но нямам сили да се тревожа. Кал е начело на глутницата, раменете му са напрегнати и изопнати, докато се бори с порива да погледне назад.