Елара спокойно го оставя да крещи, наслаждавайки се на звука, но Мейвън трепва.
– Трябва ли да слушаме това? – пита той.
– Не, предполагам, че не – въздъхва тя и накланя глава. Тялото на Кал се движи в синхрон с мислите ѝ и той се обръща с лице към баща си.
Кал изпада в паника, очите му се разширяват:
– Какво правиш?
Под него лицето на краля потъмнява:
– Не е ли очевидно?
Изобщо не разбирам. Мястото ми не е тук. Джулиан беше прав. Това е игра, която не разбирам, игра, която не знам как да играя. Иска ми се Джулиан да беше тук сега, да обясни, да помогне, да ме спаси. Но никой не идва.
– Мейвън, моля те – изричам умолително, опитвам се да го накарам да ме погледне. Но той ми обръща гръб, съсредоточава се върху майка си и предадената си кръв. Той е истински син на майка си.
Не я беше грижа, че Мейвън беше в спомените ми. Не я беше грижа, че той е бил част от всичко това. Дори не изглеждаше изненадана. Отговорът е плашещо прост. Защото вече е знаела. Защото той е неин син. Защото това е бил планът ѝ през цялото време. Мисълта е пареща като ножовете, пробягващи по кожа, но болката само прави осъзнаването по-реално.
– Ти ме използва.
Най-после Мейвън благоволява да погледне отново към мен:
– Вече схващаш, нали?
– Ти избра мишените. Полковникът, Рейналд, Беликос, дори Птолемей – те не са били врагове на Гвардията, а твои. – Идва ми да го разкъсам с мълния или без. Искам да му причиня болка.
Най-сетне усвоявам урока си. Всеки може да предаде всеки.
– А това, това е бил просто поредният заговор. Ти ме тласна в него, въпреки че беше невъзможно, макар да знаеше, че Кал никога не би предал баща си! Те ме накара да го повярвам. Накара всички ни да го повярваме.
– Не е моя вината, че беше достатъчно глупава да го повярваш – отвръща той. – Сега с Гвардията е свършено.
Чувството е като от ритник в зъбите.
– Те бяха твои приятели. Имаха ти доверие.
– Те бяха заплаха за моето кралство и бяха глупави – изстрелва той в отговор. Прегърбва се, навежда се над мен с коварната си усмивка: – Бяха.
Елара се засмива на жестоката му шега.
– Беше твърде лесно да те внедрим сред тях. Нужна бе само една сантиментална прислужница. Така и никога няма да проумея как такива глупаци се превърнаха в опасност.
– Накара ме да повярвам – прошепвам отново, спомнила си всяка лъжа, която някога ми е казвал. – Мислех, че искаш да ни помогнеш. – Излиза като хленч. За частица от секундата бледите му черти омекват. Но не задълго.
– Глупаво момиче – казва Елара. – Твоята глупост едва не ни провали. Да използваш собствена охрана в бягството, да предизвикаш всички внезапни спирания на електричеството – наистина ли мислиш, че съм била толкова глупава, че да не хвана следите ти?
Вцепенено поклащам глава:
– Оставихте ме да го направя. Знаели сте за всичко това.
– Разбира се, че знаех. Как иначе мислиш, че стигна толкова далече? Аз трябваше да прикривам следите ти, аз трябваше да те предпазя от всеки с достатъчно разум, за да не види знаците – озъбва се тя, ръмжейки като звяр. – Не знаеш докъде стигнах, за да те предпазя да не пострадаш. – Тя поруменява от удоволствие, наслаждава се на всяка секунда. – Но ти си Червена и подобно на всички други беше обречена да се провалиш.
Думите се разбиват в мен като вълни, спомените се наместват. Трябваше да знам дълбоко в себе си и да не се доверявам на Мейвън. Той беше твърде съвършен, твърде смел, твърде мил. Обърна гръб на своите, за да се присъедини към Гвардията. Тласна ме към Кал. Даде ми точно каквото исках и това ме направи сляпа.
Обзета от желание да закрещя, обзета от желание да заплача, бавно обръщам очи към Елара.
– Казали сте му точно какво да каже – прошепвам. Не ѝ се налага да кимва, но знам, че съм права. – Знаели сте коя съм тук и сте знаели – главата ме заболява, когато си спомням как си играеше вътре в ума ми, – знаели сте точно как да ме спечелите на ваша страна.
Нищо не ме наранява по-дълбоко от празното изражение върху лицето на Мейвън.
– Имаше ли нещо вярно?
Когато поклаща глава, знам, че и това е лъжа.
– Дори Томас?
Момчето на фронта, момчето, загинало, биейки се в чужда война. Казваше се Томас и го видях да умира.
Името пробива маската му, пропуква фасадата на студено безразличие, но това не е достатъчно. Със свиване на рамене пропъжда името и болката, която то му причинява.