– Просто още едно мъртво момче. То не променя нищо.
– Променя всичко – прошепвам едва чуто.
– Мисля, че е време да се сбогуваш, Мейвън – вмята Елара, слагайки бяла ръка върху рамото на сина си. Уцелила съм го твърде близо до слабото място и тя няма да ми позволи да продължа да настоявам.
– Нямам с кого – прошепва той и се обръща обратно към баща си. Сините му очи потрепват: гледа към короната, към меча, към бронята, навсякъде, но не и към лицето на краля. – Ти никога не ме поглеждаше. Никога не ме виждаше. Не и след като се появи той. – Рязко посочва с ръка към Кал.
– Знаеш, че не е вярно, Мейвън. Ти си мой син. Нищо няма да промени това. Дори тя – казва Тиберий, като хвърля поглед към Елара. – Нито дори това, което се готви да направи.
– Любими, аз не правя нищо – изчуруликва кралицата в отговор. – А твоето любимо момче – тя зашлевява Кал през лицето, – идеалният наследник – зашлевява го отново, този път по-силно, – синът на Кориан. – Нова плесница го разкървавява, разцепвайки устната му. – Не мога да говоря от негово име.
Сребърна кръв се стича на гъсти капки по брадичката на Кал. Очите на Мейвън се задържат за миг върху кръвта и съвсем лека намръщена гримаса разтегля чертите му.
– Ние също имахме син, Тиб – прошепва Елара; гласът ѝ пресеква от ярост, когато се обръща отново към краля. – Независимо какво си изпитвал към мен, се предполагаше да го обичаш.
– Обичах го! – изкрещява той, мъчейки се да се отскубне от хватката ѝ над ума му. – Обичам го.
Знам какво е да бъдеш отхвърлен, да стоиш в нечия сянка. Но такъв гняв, тази гибелна, разрушителна, ужасна сцена е неразбираема за мен. Мейвън обича баща си, брат си – как може да я остави да направи това? Как може да иска това?
Но той стои неподвижно и гледа и не мога да намеря думите, за да го накарам да помръдне.
Нищо не ме подготвя за онова, което става после, за онова, което Елара заставя марионетките си да направят. Ръката на Кал трепери, когато посяга напред, тласкана от волята ѝ. Той се опитва да се съпротивлява, борейки се с всяка частица сила, която притежава, но е безполезно. Това е битка, която той не знае как да води. Когато пръстите му се сключват около позлатения меч, издърпват го от ножницата на кръста на баща му, последното парче от пъзела си идва на мястото. По лицето му се стичат сълзи и вдигат пара по изгарящо горещата му кожа.
– Не си ти – казва Тиберий с очи, приковани върху нещастното лице на Кал. Не си прави труда да моли за живота си. – Знам, че не си ти, синко. Вината не е твоя.
Никой не заслужава това. Никой. Мислено посягам към мълнията и тя идва. Хвърлям във въздуха Елара и Мейвън, спасявайки принца и краля. Но дори тази фантазия е опетнена. Фарли е мъртва. Килорн е мъртъв. Революцията е приключила. Дори в представите си не мога да поправя това.
Мечът се вдига във въздуха, тресе се в треперещите пръсти на Кал. Оръжието е церемониално в най-добрия случай, но острието лъщи, остро като бръснач. Стоманата почервенява, стоплена под огненото докосване на Кал, и частици от металната ръкохватка се топят между пръстите му. Злато, сребро и желязо, капещи от ръцете му като сълзи.
Мейвън наблюдава меча внимателно, предпазливо, защото е твърде изплашен, за да гледа баща си в последните му мигове. Мислех, че си смел. Толкова съм грешала.
– Моля те – е всичко, което Кал може да каже, изричайки с усилие думите. – Моля те.
В очите на Елара няма разкаяние, нито угризения. Този момент се задава отдавна. Когато мечът проблясва, описва дъга през въздуха, през плът и кости, тя не мигва.
Трупът на краля пада на земята с глухо тупване, главата му се търкулва и спира на няколко стъпки от него. Сребърна кръв плисва по пода в отразена като в огледало локва и опръсква пръстите на краката на Кал. Той пуска топящия се меч, оставяйки го да издрънчи върху камъка, а после пада на колене с глава в ръцете си. Короната се търкулва с дрънчене по пода, очертава кръг из кръвта, докато спира в краката на Мейвън с острите си върхове, блеснали от течно сребро.
Когато Елара изпищява, като надава вопъл и се мята върху тялото на краля, едва не се засмивам гласно на абсурдността на всичко това. Да не би да е размислила? Да не би напълно да си е изгубила ума? После чувам щракането на включващи се камери, които оживяват отново. Подават се от стените, насочени право надолу към тялото на краля и към кралицата, която привидно оплаква загиналия си съпруг. Мейвън пищи до майка си с една ръка на рамото ѝ.