Тя беше старица, досадно създание. И не заслужаваше това.
– Прислужничките бяха по-лесни. Хубави момичета, сестри от Олдшър. Майка ми лично се справи с тях.
Така и не научих имената им.
Коленете ми се удрят тежко в земята, но едва го усещам.
– Те не знаеха нищо. – Но сега няма полза да говоря умолително.
– Лукас също ще си отиде – казва той и се хили злорадо със зъби, белеещи в тъмнината. – Ще имаш шанс лично да видиш това.
Идва ми да повърна:
– Каза ми, че той е в безопасност със семейството си!
Той се изсмива продължително и силно:
– Кога ще осъзнаеш, че всяка дума, излязла от устата ми, е лъжа?
– Ние го принудихме, Джулиан и аз. Той не е направил нищо лошо. – Чувствам се толкова ужасно, като умолявам, но това е всичко, което ми идва наум да направя. – Той е от Династията Самос. Не можеш да убиеш някого от тях.
– Мер, не слушаш ли внимателно? Мога да направя всичко – изръмжава той. – Жалко, че не можахме да върнем Джулиан тук навреме. Щеше да ми хареса да го принудя да гледа как умираш.
Полагам всички усилия да сподавя едно ридание, като притискам ръка към устата си. До мен Кал изръмжава дълбоко и гърлено при мисълта за вуйчо си.
– Намерили сте го?
– Разбира се, че го намерихме. Заловихме и Джулиан, и Сара. – Мейвън се засмива. – Ще се заема да убия първо Сконос, да довърша работата, която майка ми започна. Вече знаеш каква е историята там, нали, Кал? Знаеш какво направи майка ми, как с шепот си проправи път в главата на Кориан, изпращайки тръпки в мозъка ѝ. – Той се приближава с подивели и плашещи очи. – Сара знаеше. А баща ти, дори ти, и двамата отказахте да ѝ повярвате. Оставихте майка ми да победи. И го направихте отново.
Кал не отговаря и обляга глава на решетките. Доволен, че е съкрушил брат си, Мейвън се насочва към мен, крачи точно пред килията ми.
– Ще накарам другите да крещят за теб, Мер, всичките до един. Не само родителите ти. Не само сестра ти и братята ти. А всеки като теб, всички до един. Ще ги намеря и те ще умрат с мисълта за теб – ще знаят, че това е участта, която ти си им навлякла. Аз съм кралят, а ти можеше да бъдеш моята Алена кралица. Сега си нищо.
Не си правя труда да избърша сълзите, които струят по бузите ми. Вече няма смисъл. Мейвън изпитва наслада да ме гледа сломена и засмуква зъбите си, сякаш иска да ме вкуси.
– Довиждане, Мейвън. – Искаше ми се да има нещо повече за казване, но няма думи за неговата злина. Той знае какъв е и най-лошото от всичко е, че му харесва.
Навежда глава, почти покланяйки се на двама ни. Кал не си прави труда да погледне и вместо това се вкопчва в решетките и стиска метала, сякаш е вратът на Мейвън.
– Довиждане, Мер. – Самодоволната усмивка е изчезнала и за моя изненада очите му изглеждат мокри. Той се поколебава, обзет от нежелание да си тръгне. Като че ли внезапно е разбрал какво е направил и какво ще се случи с всички ни. – Веднъж ти казах да прикриеш сърцето си. Трябваше да ме послушаш.
Как смее.
Имам трима по-големи братя, така че когато заплювам Мейвън, прицелът ми е съвършен и го улучвам право в окото.
Той се обръща бързо, почти побягва от двама ни. Кал се взира в него дълго време, неспособен да проговори. Мога само да седна и да оставя яростта си отново да утихне. Когато Кал се настанява отново срещу мен, вече не са останали думи за казване.
Много неща доведоха до този ден с последици за всички ни. Забравен син, отмъстителна майка, брат с дълга сянка, странна мутация. Заедно те написаха трагедия.
В приказките, в старите вълшебни приказки се появява герой. Но всичките ми герои изчезнаха или са мъртви. Никой няма да дойде да ме спаси.
Сигурно вече е настъпила следващата сутрин, когато пристигат Пазителите, водени лично от Арвън. Със задушаващите стени в негово присъстие ми е трудно да си стоя на краката, но те ме принуждават да се изправя.
– Пазител Провос, пазител Вайпър. – Кал кимва на Пазителите, когато отварят килията му. Те го издърпват грубо на крака. Дори сега, пред лицето на смъртта, Кал е спокоен.
Докато минаваме, поздравява всички стражи, обръщайки се към тях по име. Те отвръщат на погледа му, разгневени или объркани, или и двете. Един цареубиец не би трябвало да е толкова вежлив. С войниците е още по-зле. Той иска да спре, за да се сбогува подобаващо с тях, но собствените му хора придобиват сурови и студени изражения при вида му. И си мисля, че това го наранява едва ли не повече от всичко друго. След известно време се смълчава, изгубил и последното си останало късче воля. Докато се изкачваме навън от тъмнината, все по-наблизо се чува шумът от тълпа. Първо слаб, но после глух рев точно над нас. Арената е пълна и хората са готови за зрелище.