– Сниши се! – изкрещява Кал, запращайки ме на пясъка, когато още една бетонна плоча прелита над нас и се блъсва с трясък в далечната стена.
Не можем да продължаваме така.
– Имам идея.
Кал плюе на пясъка и ми се струва, че виждам няколко зъба, смесени с кръвта.
– Добре, защото моите се изчерпаха преди пет минути.
Нов бетонен блок минава плавно край нас, принуждава ни да скочим, и то точно навреме. Еванджелин и Птолемей се връщат ожесточено, притискат Кал в хаотичен танц на ножове и отломки. Силите им разтърсват арената около нас, призовават още метал от дълбините, карат Кал да следи да не изгуби опора заедно с всичко друго. Парчета от тръби и жици стърчат из пясъка и създават смъртоносно трасе от метални препятствия.
Едно от тях пробожда коленичилия Стралиан, който все още крещи заради очите си. Тръбата го пронизва, подава се навън през устата му и спира виковете му завинаги. През разрушенията чувам как тълпата на арената пищи и ахка при гледката. Въпреки всичките си жестоки порядки, въпреки цялата си мощ те все пак са страхливци.
Петите ми се удрят в пясъка, докато обикалям в кръг около Рамбос, предизвиквайки го да ме атакува. Кал е прав, аз съм по-бърза и макар че Рамбос е чудовище от мускули, той се препъва в собствените си крака, докато се опитва да ме преследва. Изтръгва назъбените тръби от земята и ги мята по мен като копия, но ги избягвам с лекота и той изревава в пристъп на безсилно раздразнение. Аз съм Червена, аз съм нищожество и въпреки това мога да те накарам да паднеш.
Звукът от буйно течаща вода ме връща към реалността и ме кара да си спомня петия палач. Нимфата.
Обръщам се точно навреме да видя как лорд Осанос разделя парата като завеса, разчиствайки пода на арената. А на десетина метра от нас Кал се дуелира упорито. Дим и огън избухват от него и отблъскват магнитроните. Но когато Осанос тръгва напред с водата, влачеща се след него като развято наметало, пламъците на Кал се отдръпват. Ето го истинския палач. Ето го края на зрелището.
– Кал! – изкрещявам, но не мога да направя за него нищо. Нищо.
Покрай бузата ми плавно минава друга тръба толкова близо, че усещам студеното жилване; толкова близо, че ме кара да се завъртя и да падна. Портата е само на няколко метра, а в отвора ѝ още стои Арвън, наполовина забулен от тъмнината.
Кал запраща огнен взрив към Осанос, но той го потушава бързо. При сблъсъка на водата и огъня със свистене се надига пара, но водата побеждава.
Рамбос настъпва, изтласква ме назад към портата. Хваната натясно. Оставих го да ме притисне в ъгъла. В стената зад мен се разбиват камъни и метал, достатъчно, за да раздробят костите ми. Мълния, крещи умът ми. МЪЛНИЯ.
Но няма нищо. Само тъмното тлеене на мъртви сетива, което ме задушава.
Навсякъде около нас тълпата скача на крака, предвкусваща края. Чувам над себе си Мейвън, който ликува с всички останали.
– Довършете ги! – крещи той. Все още се изненадвам да чуя такава злоба в гласа му. Но когато вдигам поглед и очите му срещат моите през щита и парата, няма нищо освен гняв, ярост и злоба.
Рамбос се прицелва с дълга назъбена тръба в ръка. Смъртта дойде.
Над врявата чувам тържествуващ рев: Птолемей. Той и Еванджелин отстъпват назад от въртящо се като вихър кълбо от вода и замъглената фигура дълбоко вътре. Кал. Водата кипи, тялото му се напряга в опит да се освободи, но няма полза. Той ще се удави.
Зад мен, почти в ухото ми, Арвън се засмива тихо:
– На чия страна е предимството? – подмята подигравателно под нос, повторил думите си от обучението.
Мускулите ме болят и се присвиват от спазми, умоляват това да приключи. Просто искам да легна, да призная поражението си, да умра. Нарекоха ме лъжкиня, измамница и бяха прави.
Остана ми още един скрит номер.
Рамбос се прицелва, запънал крака в пясъка, и знам какво трябва да направя. Той запраща копието си с такава сила, че то сякаш прогаря въздуха. Снишавам се, хвърляйки се на пясъка.
Отвратително жвакане ми подсказва, че планът ми е проработил, а пронизителният звук от съживяващо се електричество ми казва, че може и да спечеля.
Зад мен Арвън рухва, пронизан с тръба през корема.
– Предимството е на моя страна – отвръщам на трупа му.
Когато се изправям отново на крака, гръм и мълнии, и искри, и шокови вълни, и всичко, което мога да контролирам, изригват от тялото ми. Тълпата крещи силно, Мейвън – над всички тях.