Иска ми се да остана и да подслушвам, но дори аз знам, че това е против правилата. Обръщам се, докато изкачвам няколко стъпала на излизане от ложата им. Зад ярко оцветени цветя има мивка вероятно за да не се налага да обикалям обратно чак до неистинската арена, за да доливам чашите им. Именно тогава наоколо отеква металически остър тон, много подобен на онзи в началото на Двубоите през Първия петък. Пропява няколко пъти, изпълнява горда мелодия – навярно оповестява влизането на краля. Навсякъде наоколо Висшите династии се изправят на крака неохотно или не. Забелязвам как Птолемей отново мърмори нещо на баща си.
От наблюдателницата си, скрита зад цветята, съм на едно ниво с ложата на краля и малко зад нея. Мер Бароу на няколко метра от краля. Какво ли биха си помислили близките ми или Килорн, като стана въпрос? Този човек ни изпраща на смърт, а аз доброволно станах негова прислужница. Призлява ми.
Той влиза пъргаво с изопнати и изправени рамене. Дори гледан в гръб, е много по-дебел, отколкото изглежда върху монетите и в репортажите, но също и по-висок. Униформата му е черно-червена, с военна кройка, макар да се съмнявам, че някога е прекарал дори един ден в окопите, в които умират Червените. Ордени и медали проблясват по гърдите му – свидетелство за неща, които никога не е вършил. Дори носи позлатен меч въпреки множеството стражи около него. Короната на главата му ми е позната, направена от усукано червено злато и черно желязо, всеки връх – избухващ виещ се пламък. Тя сякаш гори на фона на мастиленочерната му коса, прошарена със сиво. Колко подобаващо, защото кралят е възпламенител, какъвто е бил и баща му, и неговият баща преди него, и така нататък. Гибелно опасни, могъщи властелини на горещината и огъня. Някога нашите крале изгаряли противниците си само с едно пламтящо докосване. Този крал може и вече да не изгаря Червени, но все още ни убива с война и опустошение. Зная името му още откакто бях малко момиче, седнала в класната стая, все още жадна да се уча, сякаш това можеше да ме доведе донякъде. Тиберий Калоре Шести, Крал на Норта, Пламък на Севера. И това ако не е километрично име. Бих плюла върху името му, ако можех.
Кралицата го следва, кимайки на тълпата. Докато дрехите на краля са тъмни и със строга кройка, нейните одежди в тъмносиньо и бяло са въздушни и леки. Покланя се само на династията на Самсон и осъзнавам, че е облечена в същите цветове като тях. Сигурно е тяхна родственица, ако се съди по семейната прилика. Същата пепеляворуса коса, сини очи и остра усмивка, която я прави да прилича на дива хищна котка.
Колкото и плашещи да изглеждат кралските особи, те са нищо в сравнение със стражите, които ги следват. Макар да съм Червена с низш произход, зная какви са. Всеки знае как изглежда един Пазител, защото никой не иска да ги среща. Те стоят от двете страни на краля по време на всяко излъчвано по телевизията обръщение, по време на всяка реч или указ. Както винаги, униформите им приличат на пламък, потрепващ между червеното и оранжевото, а очите им проблясват зад страховити черни маски. Всички до един носят пушки с лъщящи сребърни щикове на върха, които могат да прережат кост. Уменията им са дори по-плашещи от външността им – елитни воини от различни Сребърни родове, обучавани още от детство, заклели се да служат на краля и семейството му цял живот. Достатъчни са, за да ме накарат да потръпна. Но Висшите династии изобщо не се страхуват.
Някъде дълбоко навътре в ложите започва крещенето. „Смърт на Алената гвардия!“, изкрещява някой и други бързо подемат вика. Мразовита тръпка преминава през тялото ми, когато си спомням събитията от вчера, сега толкова далечни. Колко бързо може да промени отношението си тази тълпа...
Кралят изглежда стреснат, пребледнявайки заради шума. Не е свикнал на такива изблици и почти изръмжава при звука на крясъците.
– Алената гвардия и всичките ни врагове си получават заслуженото! – прогърмява Тиберий, гласът му отеква сред тълпата. Усмирява хората като изплющяване на камшик. – Но не това сме дошли да съобщим. Днес почитаме традицията и никой Червен дявол няма да попречи на това. Сега изпълняваме ритуала на Изпитанието на кралиците, за да представим най-талантливата дъщеря за съпруга на най-благородния син. В това намираме сила, за да обвържем Висшите династии, и мощ, за да подсигурим властването на Сребърните до края на дните, да сразим враговете си по границите и вътре в тях.
– Сила – отвръща му гръмко тълпата. Стряскащо е. – Мощ.
– Отново настъпи моментът да подкрепим този идеал, а двамата ми синове да уважат най-тържествения ни обичай. – Той махва с ръка и две фигури пристъпват напред, заставайки от двете страни на баща си. Не мога да видя лицата им, но и двамата са високи и чернокоси като краля. Те също носят военни униформи. – Принц Мейвън от Династиите Калоре и Мерандус, син на моята царствена съпруга кралица Елара.