Но димът е това, което ще ме убие. Гъст и черен и прекалено силен, задушава ме. Пред очите ми се завъртат кръгове, а клепачите ми натежават. Чувам стъпки, крясъци, рев на бушуващ огън, докато светът притъмнява.
– Съжалявам – изрича гласът на Кал. Помислям си, че сънувам.
Осма глава
На верандата съм и гледам как мама се сбогува с брат ми Брий. Плаче, докато го прегръща силно и приглажда прясно подстриганата му коса. Шейд и Трами чакат да я подхванат, ако ѝ се подкосят краката. Знам, че и на тях им се иска да заплачат, като гледат как най-големият им брат тръгва, но заради мама се въздържат. До мен татко не казва нищо, само се взира в легионера. Дори в бронята си от стоманени плочки и непроницаем плат войникът изглежда дребен редом с брат ми. Брий може жив да го изяде, но не го прави. Не прави абсолютно нищо, когато легионерът го сграбчва за ръката, издърпвайки го от нас. Следва го сянка, впуска се да го преследва с ужасни тъмни криле. Светът се завърта шеметно около мен, а после падам.
Приземявам се година по-късно с крака, нагазили в жвакащата кал под къщата ни. Сега мама се е вкопчила в Трами и умолява легионера. Налага се Шейд да я отдръпне. Някъде Гиза плаче за любимия си брат. Татко и аз запазваме мълчание, пестейки сълзите си. Сянката се връща: този път кръжи като вихър около мен, затъмнява небето и слънцето. Стискам здраво очи, надявайки се, че ще ме остави на мира.
Когато ги отварям отново, съм в обятията на Шейд, прегръщам го възможно най-здраво. Още не се е подстригал и дългата му до брадичката кафява коса гъделичка темето ми. Когато се притискам към гърдите му, трепвам. Усещам остър бодеж в ухото и се дръпвам назад, видяла капки червена кръв по ризата на брат ми. С Гиза си пробихме ушите отново с мъничкия подарък, който Шейд ни остави. Предполагам, че не съм го направила както трябва, както бъркам във всичко, което правя. Този път усещам сянката, преди да я видя. И имам чувството, че е разгневена.
Извлича ме през шествие от спомени, до един – живи, все още зарастващи рани. Някои от тях са дори сънища. Не, кошмари са. Най-ужасните ми кошмари.
Около мен се материализира нов свят, оформя обвит в сенки пейзаж от дим и пепел. Задушливите земи. Никога не съм ходила там, но съм чувала достатъчно, за да си ги представя. Земята е равна, осеяна с кратери от хиляда падащи бомби. Войници в изпоцапани червени униформи се спотайват във всеки от тях като кръв, изпълваща рана. Нося се плавно през всички, докато оглеждам лицата и търся братята, които изгубих, отнети ми от дима и шрапнелите.
Пръв се появява Брий, борещ се с облечен в синьо езерняк в локва кал. Искам да му помогна, но продължавам да се нося, докато той се изгубва от погледа ми. После се появява Трами, наведен над ранен войник, опитвайки се да го предпази да не умре от кръвозагуба. Деликатните му черти, толкова подобни на тези на Гиза, са разкривени в агония. Никога няма да забравя крясъците от болка и безсилен гняв. Както и с Брий, не мога да му помогна.
Шейд чака в предните редици на строя, надминава дори най-храбрите воини. Стои на билото на един хребет, без да обръща внимание на бомбите или пушките, или армията на езерняците, която чака от другата страна. Дори има наглостта да ми се усмихне. Мога само да гледам, когато земята под краката му експлодира и го погубва в стълб от пушек и пепел.
– Спри! – успявам да изкрещя и посягам към дима, който някога беше брат ми.
Пепелта се оформя, образува отново сянката. Обгръща ме в тъмнина, докато отново ме залива вълна от спомени. Татко, завръща се у дома полумъртъв. Вземането на Килорн в армията. Ръката на Гиза. Те се сливат, вихър от твърде ярки цветове, който дразни очите ми. Нещо не е както трябва. Спомените се движат назад през годините, сякаш гледам живота си на пусната отзад напред лента. А после идват събития, които не е възможно да помня: как се уча да говоря, да ходя, малките ми братя, които ме прехвърлят помежду си, подавайки ме един на друг, докато мама ги хока. Това е невъзможно.
– Невъзможно – казва ми сянката. Гласът е толкова рязък, че се боя, че може да ми спука черепа. Падам на колене и се сблъсквам с нещо, което на допир е като бетон.
И после те изчезват. Братята ми, родителите ми, сестра ми, спомените ми, кошмарите ми, изчезват. Около мен се издигат бетон и стоманени решетки. Клетка.
С мъка се изправям на крака с една ръка, допряна до пулсиращата ми глава, докато нещата идват на фокус. Една фигура се взира към мен отвъд решетките. На главата ѝ блещука корона.