– Нареждам ти да коленичиш – прошепва кралицата с глас, мек като кадифе.
Би трябвало да коленича, но гордостта ми отказва да ми позволи. Дори тук, пред Сребърни, пред краля, коленете ми не се прегъват.
– Няма – казвам и намирам сила да вдигна поглед.
– Харесва ли ти килията, момиче? – казва Тиберий, царственият му глас изпълва стаята. Заплахата в думите му е ясна като бял ден, но аз все още стоя. Той накланя глава и се взира в мен, сякаш съм някакъв чудат експеримент.
– Какво искате от мен? – успявам да изрека с усилие.
Кралицата се навежда до него:
– Казах ти, тя е Червена до мозъка на костите... – Но кралят я отпъжда като муха с едно махване на ръката. Тя нацупва устни и се дръпва назад със здраво сключени ръце. Така ѝ се пада.
– Това, което искам по отношение на теб, е невъзможно – казва троснато Тиберий. Гневният му поглед припламва, сякаш се опитва да ме изгори.
Спомням си думите на кралицата:
– Е, аз не съжалявам, че не можете да ме убиете.
Кралят се изкисква:
– Не казаха, че имаш бърз ум.
Облекчение нахлува в мен като хладен вятър през дървета. Смъртта не ме чака тук. Не още.
Кралят хвърля на масата тесте листове, всичките изписани. Най-горният лист съдържа обичайните сведения, включващи името ми, датата на раждане, родителите ми и кафявото петънце, което представлява кръвта ми. Там е и снимката ми, онази на личната ми карта. На нея се взирам надолу към себе си с отегчени очи, уморени от чакането за снимка. Как ми се иска да можех да скоча вътре в снимката, в момичето, чиито единствени проблеми бяха задължителната военна повинност и празният стомах.
– Мер Моли Бароу, родена на седемнайсети ноември 302 г. от Новата Ера, дъщеря на Даниел и Рут Бароу – рецитира Тиберий по памет и разголва живота ми. – Нямаш занятие и си определена за вземане в армията на следващия си рожден ден. Посещаваш училище нередовно, резултатите от академичните ти тестове са ниски и имаш списък от нарушения, заради които в повечето градове би се озовала в затвора. Кражба, контрабанда, съпротива при арест, ако трябва да споменем само няколко. Като цяло си бедна, груба, неморална, глупава, изпаднала, злобна, упорита и позор за селото си и за моето кралство.
Нужен ми е един миг да осъзная шока от грубите му думи, но когато успявам, не възразявам. Той е напълно прав.
– И все пак – продължава той и се изправя на крака. От толкова близо забелязвам, че короната му е смъртоносно остра. Върховете ѝ могат да убиват. – Ти си и нещо друго. Нещо, което не мога да проумея. Ти си и Червена, и Сребърна, чудато създание със смъртоносни умения, които не можеш да разбереш. Така че какво да правя с теб?
Мен ли пита?
– Бихте могли да ме пуснете да си вървя. Няма да кажа и дума.
Острият смях на кралицата ме прерязва:
– А Висшите династии? Дали те също ще си мълчат? Дали ще забравят малкото мълниеносно момиче в червена униформа?
Не. Никой няма да забрави.
– Знаеш какъв е съветът ми, Тиберий – добавя кралицата с очи, приковани върху краля. – И той ще реши и двата ни проблема.
Съветът сигурно е лош, лош за мен, защото Кал свива юмрук. Движението привлича погледа ми и аз най-накрая го поглеждам истински. Той остава неподвижен и мълчалив, както съм сигурна, че е обучен, но зад очите му гори огън. За момент среща погледа ми, но аз извръщам очи, преди да мога да го призова и да го помоля да ме спаси.
– Да, Елара – казва кралят, кимайки на съпругата си. – Не можем да те убием, Мер Бароу. – Все още не, увисва неизречено във въздуха. – Затова ще те скрием наблизо, на видно място, където можем да те наблюдаваме, да те пазим и да се опитаме да те проумеем.
Начинът, по който блестят очите му, ме кара да се чувствам като ястие, което всеки момент ще бъде погълнато.
– Татко? – думата се откъсва от устата на Кал, но брат му – по-бледият, по-слаб и строен принц – го сграбчва за ръката и го възпира да продължи протеста си. Успява да го успокои и Кал отново се връща в редицата.
Тиберий продължава, без да обръща внимание на сина си:
– Ти вече не си Мер Бароу, Червена, родом от Подпорите.
– Тогава коя съм? – питам с глас, треперещ от страх, мислейки си за всички ужасни неща, които могат да ми направят.
– Баща ти е бил Етан Титанос, военачалник от Железния легион, убит, когато си била малка. Един войник, мъж от Червените, те взел при себе си и те отгледал в нищета, като никога не ти разкрил кои са истинските ти родители. Израсла си с вярата, че си нищожество, а сега, благодарение на случайността, отново заемаш полагащото ти се място. Ти си Сребърна, дама от изгубена Висша династия, благородница с голяма власт и някой ден принцеса на Норта.