– Откъде знаеш?
– Защото трябва. – Той хапе устна, очите му се местят по мен. – Този свят е точно толкова опасен, колкото и красив. Хората, които не са полезни, хора, които допускат грешки, могат да бъдат отстранени. Ти можеш да бъдеш отстранена.
И ще бъда. Някой ден. Но това не е единствената заплаха, пред която съм изправена.
– Значи мигът, в който объркам нещата, може да ми е последният?
Той не казва нищо, но мога да видя отговора в очите му. Да.
Пръстите ми се заиграват със сребристия колан на кръста ми, дърпайки го здраво. Ако това беше сън, щях да се събудя, но не се събуждам. Това се случва наистина.
– Ами аз? Ами – протягам ръце, гледайки дланите си – това?
В отговор Кал се усмихва.
– Мисля, че ще го овладееш.
После вдига собствената си гола ръка. Някакво странно приспособление на китката му, нещо като гривна с два метални края, щрака и изпуска искри. Вместо да изчезнат изведнъж, искрите засияват и избухват в червен пламък, излъчват силна горещина. Той е възпламенител, контролира топлината и огъня, спомням си. Той е принц, и то опасен при това. Но пламъкът изчезва така бързо, както и се е появил, оставяйки само насърчителната усмивка на Кал и бръмченето на камерите, скрити някъде, бдящи над всичко.
Маскираните Пазители в ръба на зрителното ми поле постоянно ми напомнят за новото ми положение. Аз съм почти принцеса, сгодена за втория най-желан ерген в страната. И съм една лъжа. Кал отдавна си е отишъл, остави ме с пазачите ми. Лукас не е толкова лош, но другите са строги и мълчаливи, никога не ме поглеждат в очите. Пазачите и дори Лукас са надзиратели, които да ме държат затворена в собствената ми кожа, червена зад сребърна завеса, която никога не може да бъде отдръпната. Ако падна, ако дори само се подхлъзна, ще умра. А други ще умрат заради провала ми.
Докато ме ескортират към празненството, преговарям историята, която кралицата се опита да набие в ума ми, красивата приказка, която смяташе да разкаже пред двора. Историята е проста, лесна за запомняне, но въпреки това ме кара да се присвивам от страх.
Родена съм на бойния фронт. Родителите ми са загинали в атака срещу лагера. Един Червен войник ме спасил от разрушенията и ме отнесъл в дома си при съпругата си, която винаги била искала дъщеря. Те ме отгледали в селото, наречено Подпорите, и до тази сутрин съм била в неведение за рожденото си право или за умението си. А сега съм върната на мястото, което ми се полага по право.
От тази мисъл ми призлява. Истинското ми място е у дома, при родителите ми и Гиза, и Килорн. Не тук.
Пазителите вървят пред мен през лабиринта от дълги коридори в по-горните нива на двореца. Подобно на Спираловидната градина, архитектурата се състои изцяло от извивки от камък, стъкло и метал, бавно слизащи надолу. Зад всеки ъгъл има диамантено стъкло, показващо спиращи дъха гледки към пазарището, речната долина и горите оттатък. От тази височина мога да видя хълмове, за чието съществуване не съм знаела, издигащи се в далечината, очертани като силуети на фона на залязващото слънце.
– Последните два етажа са кралски покои – казва Лукас и сочи нагоре по наклонения спираловиден коридор. Слънчева светлина проблясва като огнена буря и хвърля петънца от светлина по нас. – Асансьорът ще ни отведе долу до балната зала. Точно тук. – Лукас посяга и спира до метална стена. Тя ни отразява матово, после се отмества с плъзгане, когато той махва с ръка.
Пазителите ни въвеждат в кабина без прозорци и с рязко, сурово осветление. Заставям се да дишам, макар че бих предпочела да се втурна навън от това подобие на огромен метален ковчег.
Подскачам на цяла миля, когато асансьорът внезапно се задвижва, карайки пулса ми да препусне бясно. Дъхът ми излиза на къси задъхани изблици, докато се оглеждам наоколо с широко разтворени от страх очи, защото очаквам да видя другите да реагират по същия начин. Очевидно обаче никой няма нищо против факта, че помещението, в което се намираме, пада. Само Лукас забелязва смущението ми и забавя малко спускането ни.
– Асансьорът се движи нагоре и надолу, за да не ни се налага да вървим пеш. Това място е много голямо, лейди Титанос – промърморва той с едва доловима усмивка.
Разкъсвана съм между почудата и страха, докато се спускаме, и изтървавам въздишка на облекчение, когато Лукас отваря вратите на асансьора. Излизаме с маршируващи крачки в огледалния коридор, из който тичах тази сутрин. Счупените огледала вече са поправени – изглежда, сякаш нищо не се е случило.