Фамилното му име звучи познато, но това не е необичайно. Мнозина Сребърни принадлежат към прочути фамилии, наречени династии, с десетки членове. управляващата фамилия на нашия район, долината на столицата, е Династията Уел, макар че никога през живота си не съм виждала Управителя Уел. Той никога не посещава района повече от един-два пъти годишно, а дори тогава никога не се принизява дотолкова, че да влезе в Червено село като моето. Веднъж видях речната му лодка, лъскав изящен плавателен съд със зелено-златни знамена. Той е зеленопръст, умее да кара всичко да расте и да се раззеленява, и когато мина, дърветата по брега разцъфнаха, а от земята изникнаха цветя. Мислех си, че е красиво, докато едно от по-големите момчета не замери лодката му с камък. Той падна в реката, без да причини вреда. Въпреки това изправиха момчето на позорния стълб.
– Ще бъде силноръкият със сигурност.
Килорн поглежда намръщено дребния борец:
– Откъде знаеш? Каква е силата на Самсон?
– На кого му пука, така и така ще загуби – подмятам презрително, настанявайки се да гледам.
Над арената отеква обичайният призив. Мнозина се изправят на крака, жадни да видят, но аз оставам седнала в знак на мълчалив протест. Колкото и спокойна да изглеждам, гневът кипи под кожата ми. Гняв и ревност. Ние сме богове, отеква в главата ми.
– Борци, заемете позиция.
Те се подчиняват, забивайки пети в противоположни страни на арената. Огнестрелните оръжия не са позволени в тези битки, затова Кантос измъква къс широк меч. Съмнявам се, че ще му потрябва. Самсон не изважда оръжие, пръстите му просто се присвиват и потрепват край тялото.
Нисък жужащ електрически звук преминава през арената. Мразя тази част. Звукът вибрира в зъбите ми, в костите ми, пулсирайки, докато си помислям, че нещо може да се разбие. Свършва рязко с подобен на чуруликане звън. Започва се. Шумно изпускам дъха си.
Още от първия миг изглежда, че ще бъде кървава баня. Кантос се втурва напред като бик, вдига облачета пясък след себе си. Самсон се опитва да се изплъзне на Кантос, използвайки рамото си, за да се шмугне покрай Сребърния, но силноръкият е бърз. Той улавя Самсон за крака и го мята през арената, сякаш е от от перушина. Последвалите ликуващи възгласи заглушават рева на Самсон, когато се блъсва в бетонната стена, но болката е изписана на лицето му. Преди дори да може да се надява да се изправи, Кантос се навежда над него и го вдига към небето. Самсон се удря в пясъка, свит на купчина като чувал счупени кости, но някак се изправя отново на крака.
– Той да не е боксова круша? – засмива се Килорн. – Дай му да се разбере, Кантос!
На Килорн не му пука за един допълнителен самун хляб или още няколко минути електричество. Не затова надава насърчителни викове. Искрено иска да види как кръв, Сребърна кръв, кръвта на сребристокръвните, обагря арената. Няма значение, че кръвта е всичко, което ние не сме; всичко, което не можем да бъдем; всичко, което искаме. Той просто има нужда да я види и да се залъже с мисълта, че те наистина са човешки същества, че могат да бъдат наранени и победени. Но аз знам по-добре. Тяхната кръв е заплаха, предупреждение, обещание. Ние не сме същите и никога няма да бъдем.
Не остава разочарован. Дори зрителите по местата в ложите могат да видят металическата, с преливащи се цветове, течност, капеща от устата на Самсон. Тя отразява лятното слънце като водно огледало, рисувайки река надолу по врата му и навътре в бронята му.
Това е истинското разделение между Сребърните и Червените: цветът на кръвта ни. Тази проста разлика по някакъв начин ги прави по-силни, по-умни, по-добри от нас.
Самсон се изплюва, запраща през арената струи кръв като лъчите на слънце. На десетина метра от него Кантос стиска по-здраво меча си, готов да омаломощи Самсон и да сложи край на това.
– Горкият глупак – промърморвам. Изглежда, че Килорн е прав. Просто боксова круша.
Кантос стъпва тежко в пясъка с високо вдигнат меч, с горящи очи. А после замръзва насред крачка с броня, подрънкваща от внезапното спиране. От средата на арената окървавеният воин посочва към Кантос с поглед, който може да чупи кости.
Самсон махва леко с пръсти и Кантос тръгва в съвършен ритъм с неговите движения. Устата му зяпва и увисва отворена, като че ли е полудял или оглупял. Сякаш разсъдъкът му го е напуснал.
Не мога да повярвам на очите си.
Гробна тишина се спуска над арената, докато гледаме, без да разбираме сцената под нас. Дори Килорн няма какво да каже.