Когато Мейвън пристъпва напред, напрежението в стаята спада. Той запелтечва за миг, запъвайки се с думите, на които са го научили, но успява да проговори:
– Лейди Марийна.
Полагам всички усилия да не треперя, изправям се на крака и го поглеждам в лицето.
– В присъствието на моя царствен баща и благородния двор моля за ръката ви като моя съпруга. Обричам се на теб, Марийна Титанос. Приемаш ли?
Сърцето ми блъска в гърдите, докато той говори. Макар че думите му звучат като въпрос, знам, че не мога да избирам какъв да е отговорът ми. Независимо колко много искам да извърна поглед, очите ми остават приковани върху Мейвън. Той ми отправя съвсем лека насърчителна усмивка. Тайно се чудя кое ли момиче щеше да бъде избрано за него.
Кого щях да избера аз? Ако нищо от това не се беше случило, ако господарят на Килорн изобщо не беше загинал, ако ръката на Гиза никога не беше чупена, ако нищо не се променеше. Ако е най-ужасната дума на света.
Задължителна военна повинност. Оцеляване. Зеленооки деца с моите бързи крака и фамилното име на Килорн. Това бъдеще беше почти невъзможно преди; сега е несъществуващо.
– Обричам се на теб, Мейвън Калоре – изричам, забивайки последните пирони в ковчега си. Гласът ми потреперва, но не спирам. – Приемам.
В изреченото се съдържа такава безвъзвратност, то затръшва врата пред остатъка от живота ми. Идва ми да рухна, но някак успявам да седна грациозно обратно на мястото си.
Мейвън се смъква обратно в стола си, благодарен, че не е в светлината на прожекторите. Майка му го потупва насърчително по ръката. Усмихва се меко само за него. Дори Сребърните обичат децата си. Но тя отново става студена, когато Кал се изправя; усмивката ѝ изчезва в миг.
Въздухът сякаш излиза от стаята, докато всяко момиче издиша в очакване на решението му. Съмнявам се, че Кал е имал някакво право на глас в избирането на кралица, но играе добре ролята си точно като Мейвън, точно както се опитвам да правя аз. Усмихва се ведро, показвайки равни бели зъби, които карат няколко момичета да въздъхнат, но топлите му очи са ужасно сериозни.
– Аз съм наследник на баща си, роден с привилегии, власт и сила. Вие ми дължите верността си точно както аз ви дължа живота си. Мой дълг е да служа на вас и на кралството си възможно най-добре и повече от това. – Репетирал е речта си, но пламенността, която Кал притежава, не може да бъде имитирана. Той вярва в себе си, вярва, че ще бъде добър крал – или ще умре, докато се опитва да бъде такъв. – Имам нужда от кралица, която е готова да пожертва точно толкова, колкото съм готов аз, за да поддържа реда, справедливостта и равновесието.
Момичетата от Изпитанието на кралиците се навеждат напред, жадни да чуят следващите му думи. Но Еванджелин не помръдва, противна усмивка разкривява лицето ѝ. Членовете на Династията Самос изглеждат също толкова спокойни. Брат ѝ Птолемей дори потиска една прозявка. Те знаят коя е била избрана.
– Лейди Еванджелин.
Няма ахване от изненада, нито шок или вълнение от нейна страна. Дори другите момичета, макар и съкрушени, сядат обратно на местата си само с унило свиване на рамене. Всички са предвиждали това. Спомням си охраненото семейство в Спираловидната градина, оплакващи се, че Еванджелин Самос вече е победила. Имаха право.
С плавна студена грациозност Еванджелин се изправя на крака. Почти не поглежда Кал: вместо това се обръща през рамо да се ухили злорадо на съкрушените момичета. Иска да видят нейния миг на слава. Иска всички да узнаят на какво е способна. Усмивка преминава едва доловимо по лицето ѝ, когато очите ѝ попадат върху мен. Не ми убягва хищното проблясване на зъбите ѝ.
Когато тя се обръща отново, Кал повтаря като ехо предложението на брат си:
– В присъствието на моя царствен баща и благородния двор моля за ръката ви като моя съпруга. Обричам се на теб, Еванджелин Самос. Приемаш ли?
– Обричам се на теб, принц Тиберий – изрича тя с глас, който е странно висок и задъхан, контрастиращ със суровата ѝ външност. – Приемам.
С тържествуваща злобна усмивка Еванджелин сяда отново, а Кал се оттегля на мястото си. Държи усмивката си, залепена на лицето като част от броня, но тя, изглежда, не забелязва.
После усещам как една длан намира ръката ми, в кожата ми се забиват нокти. Устоявам на порива да изскоча от стола си. Еванджелин не реагира, все още втренчена право напред към мястото, което един ден ще бъде нейно. Ако това бяха Подпорите, щях да ѝ избия няколко зъба. Пръстите ѝ се впиват в мен чак до плътта. Ако ми пусне кръв, червена кръв, малката ни игра ще приключи, преди дори да е успяла да започне. Но тя спира точно преди да разкъса кожата и оставя синини, които камериерките ще трябва да скрият.