Кал хваща Еванджелин за ръка и я повежда след тях, Мейвън и аз вървим най-отзад. Когато ме хваща за ръка, кожата му е шокиращо студена.
Сребърните напират от двете страни, наблюдават преминаването ни в тежко мълчание. Лицата им са любопитни, лукави, жестоки – а зад всяка престорена усмивка се крие напомняне: те наблюдават. Всяко око, което се плъзга по мен и търси пукнатини и несъвършенства, ме кара да се гърча от смущение, но не мога да се пречупя.
Не мога да се подхлъзна. Нито сега, нито когато и да било. Аз съм една от тях. Аз съм специална. Аз съм злощастна случайност. Аз съм лъжа. А животът ми зависи от поддържането на илюзията.
Мейвън затяга пръсти върху моите, подтиквайки ме да продължа.
– Почти свърши – прошепва, докато наближаваме далечния край на залата. – Почти сме готови.Чувството на задушаване отминава, когато оставяме празненството зад гърба си, но камерите ни следват с тежки електрически очи. Колкото повече мисля за това, толкова по-настойчив става погледът им, докато вече мога да усетя къде са камерите, преди да ги видя. Може би това е страничен ефект от „състоянието“ ми. Може би просто никога преди не съм била заобиколена от толкова много електричество и така се чувстват всички. Или може би съм просто една откачалка.
Обратно в коридора, група Пазители чакат, за да ни придружат догоре. Но пък какви заплахи може да има за тези хора? Кал, Мейвън и крал Тиберий умеят да контролират огъня. Елара може да контролира умовете. От какво може да се страхуват?
Ние ще се надигнем. Червени като зората. Гласът на Фарли, гласът на брат ми, кредото на Алената гвардия възкръсва в паметта ми. Вече са атакували столицата; това би могло дори да е следващата им мишена. Аз бих могла да бъда мишена. Фарли може да ме покаже в друг „пиратски“ репортаж, разобличавайки ме пред света в опит да подкопае властта на Сребърните. Погледнете лъжите им, вижте тази лъжа, ще каже тя, бутайки лицето ми в обектива на камерите, показвайки червената ми кръв, така че да я види целият свят.
Идват ми наум все по-безумни и по-безумни мисли, всяка – по-плашеща и странна от предишната. Това място ме подлудява само след един ден.
– Добре мина – казва Елара и измъква рязко ръката си от тази на краля, когато стигаме до жилищните етажи. Изглежда, че той ни най-малко не възразява. – Отведете момичетата в покоите им.
Не отправя заповедта си конкретно към някого, но четирима Пазители се откъсват от групата. Очите им проблясват зад черните маски.
– Аз мога да го направя – казват Кал и Мейвън в един глас. Споглеждат се бързо, стреснати.
Елара повдига една съвършена вежда:
– Това би било неуместно.
– Аз ще придружа Марийна, Мейви може да заведе Еванджелин – предлага бързо Кал и Мейвън присвива устни, щом чува галеното име. Мейви. Вероятно името, с което го е наричал Кал като малък, а сега си е останало така – знак на един по-млад брат вечно в сянка, вечно на второ място.
Кралят свива рамене:
– Позволи им, Елара. Момичетата имат нужда да се наспят добре през нощта, а Пазителите биха докарали лоши сънища на всяка дама. – Той се киска, кимайки закачливо на стражите. Те не реагират, безмълвни като камък. Не знам дали изобщо им е позволено да говорят.
След миг на напрегнато мълчание кралицата се обръща на пета:
– Много добре. – Като всяка съпруга тя мрази мъжа си за това, че ѝ се противопоставя, а като всяка кралица мрази властта, която кралят има над нея. Лошо съчетание.
– По леглата – казва кралят с малко по-твърд и властен тон. Пазителите остават с него и го следват, когато тръгва в противоположна посока от съпругата си. Предполагам, че не спят в една и съща стая, но това не е особено шокиращо.
– Къде точно е моята стая? – пита Еванджелин, отправила свиреп поглед към Мейвън. Свенливата изчервяваща се бъдеща кралица е изчезнала, заместена от заядливата проницателна кучка, която разпознавам.
При вида ѝ той преглъща мъчително.
– Ъъ, насам, госпожице... мадам... милейди. – Протяга ѝ ръка, но тя се втурва точно покрай него. – Лека нощ, Кал, Марийна. – Мейвън въздъхва и ме поглежда нарочно.