– За твоя защита е. Ако някой прихване писмата, ако разбере за теб...
– Камерите тук вътре за моя защита ли са? – питам, сочейки към стените. Камерите се забиват в кожата ми, наблюдавайки всеки сантиметър от мен. Влудяващо е, а след ден като днешния не знам още колко мога да понеса. – Заключена съм в този кошмарен дворец, заобиколена от стени и стражи и хора, които са готови да ме разкъсат на парченца, а не мога да имам миг покой дори в собствената си стая.
Вместо да ми се озъби в отговор, Кал има вид на смутен. Очите му се оглеждат с пламнал поглед наоколо. Стените са голи, но той сигурно също може да ги усети. Как е възможно някой да не усеща вперените в нас очи?
– Мер, тук вътре няма никакви камери.
Махвам с ръка към него, за да го отпратя. Електрическото жужене още се разбива в кожата ми.
– Не ставай глупав, мога да ги почувствам.
Сега той наистина изглежда напълно объркан:
– Да ги почувстваш ли? Какво искаш да кажеш?
– Аз... – Но думите замират в гърлото ми, когато си давам сметка: той не усеща нищо. Дори не знае какво говоря. Как да му обясня това, ако не знае? Как мога да му кажа, че чувствам енергията във въздуха като пулс, като друга част от мен? Като друго сетиво? Дали изобщо би разбрал?
Дали някой би разбрал?
– Това... не е ли нормално?
Нещо потрепва в очите му, когато се поколебава и се опитва да намери думите, за да ми каже, че съм различна. Дори сред Сребърните аз съм нещо друго.
– Не и доколкото ми е известно – казва накрая.
Дори на мен гласът ми прозвучава слабо и немощно:
– Не мисля, че вече нещо в мен е нормално.
Той отваря уста да каже нещо, но размисля. Няма нищо, което може да изрече, за да ме накара да се почувствам по-добре. Няма абсолютно нищо, което може да направи за мен.
Във вълшебните приказки бедното момиче се усмихва, когато става принцеса. Точно сега не знам дали някога ще се усмихна отново.
Дванадесета глава
Програмата ти е, както следва: 07.30 – Закуска / 08.00 – Протокол/ 11.30 – Обяд/ 13.00 – Уроци / 18.00 – Вечеря. Лукас ще те придружава на всичките. Разписанието не подлежи на обсъждане и промяна. Нейно Кралско Височество Кралица Елара от Династията Мерандус.
Бележката е кратка и ясна, да не споменавам, че е груба. Завива ми се свят при мисълта за пет часа уроци, като си спомням колко ужасно се справях в училище. Със стон хвърлям бележката обратно на нощното шкафче. Тя се приземява в езерце от златиста утринна светлина просто за да ме подразни.
Както и вчера трите камериерки влизат, пърхайки, тихи като шепот. Петнайсет минути по-късно, след като изтърпявам опити да ми навлекат впити кожени чорапогащи, диплеща се рокля и други странни непрактични дрехи, се спираме на най-простото облекло, което успявам да открия в дрешника на чудесата. Еластични, но здрави черни панталони, лилав жакет със сребърни копчета и лъснати сиви ботуши. С изключение на лъскавата коса и силния грим почти приличам отново на себе си.
Лукас чака от другата страна на вратата и потропва с единия си крак по каменния под.
– Изоставаш от разписанието с една минута – казва в мига, щом излизам в коридора.
– Всеки ден ли ще ми бъдеш бавачка, или само докато се ориентирам?
Той тръгва редом с мен и внимателно ме упътва в правилната посока:
– Ти как мислиш?
– Да вдигнем тост за едно дълго и щастливо приятелство, офицер Самос.
– Подобно, милейди.
– Не ме наричай така.
– Както кажете, милейди.
В сравнение със снощното пиршество закуската направо бледнее. „По-малката“ трапезария е просторна, с висок таван и гледка към реката, но дългата маса е подредена само за трима. За мое нещастие другите се оказват Елара и Еванджелин. Вече са преполовили купичките си с плодове, когато аз влизам, влачейки крака. Елара почти не ме поглежда, но острият поглед на Еванджелин е достатъчен и за двете. С отблясъците на слънцето, отскачащи от металната ѝ одежда, прилича на ослепителна звезда.
– Трябва да ядеш бързо – казва кралицата, без да вдига поглед. – Лейди Блонос не търпи закъснения.
Срещу мен Еванджелин се засмива в шепа:
– Още вземаш уроци по Протокол?
– Искаш да кажеш, че ти не вземаш? – Сърцето ми подскача от радост при представата, че няма да ми се налага да търпя учебни часове с нея. – Отлично.
Еванджелин ме поглежда с насмешка, правейки се, че не е чула обидата.