Выбрать главу

– Само децата вземат уроци по Протокол.

За моя изненада кралицата застава на моя страна:

– Лейди Марийна е израсла при ужасни обстоятелства. Не знае нищо за порядките ни, за очакванията, които трябва да оправдае сега. Със сигурност си наясно с нуждите ѝ, Еванджелин?

Укорът е спокоен, тих и заплашителен. Усмивката на Еванджелин посърва и тя кима, без да смее да погледне кралицата в очите.

– Официалният обяд днес ще бъде на Стъклената тераса с дамите от Изпитанието на кралиците и майките им. Опитай се да не злорадстваш – добавя Елара, въпреки че никога не бих го направила. Еванджелин, от друга страна, се облива в наситено бяло.

– Още са тук? – чувам се да питам. – Дори след като... не бяха избрани?

Елара кимва:

– Нашите гости ще бъдат тук през идните седмици, за да окажат подобаваща почит на принца и годеницата му. Ще си тръгнат чак след Прощалния бал.

Сърцето в гърдите ми започва да пада рязко и да подскача някъде около пръстите на краката ми. Значи още вечери като снощи с напиращата тълпа и хиляда очи. И ще задават въпроси, въпроси, на които ще трябва да отговарям.

– Прекрасно.

– А след бала заминаваме с тях – продължава Елара, завъртайки ножа. – За да се върнем в столицата.

Столицата. Арчън. Знам, че кралското семейство се връща в двореца Уайтфайър в края на всяко лято, а сега аз също отивам. Ще трябва да замина и този свят, който не мога да разбера, ще се превърне в единствената ми реалност. Никога няма да мога да се прибера у дома. Ти знаеше това, казвам си, ти се съгласи на това. Но от този факт изобщо не ме боли по-малко.

Когато се измъквам обратно в коридора, Лукас ме повежда надолу по прохода. Докато вървим, ми се ухилва:

– Имаш диня по лицето.

– Разбира се, че имам – тросвам се и избърсвам устата си с ръкав.

– Лейди Блонос е точно ей тук – казва той, като сочи към края на коридора.

– Каква е нейната история? Да не би да умее да лети или да кара от ушите ѝ да израстват цветя?

Лукас пуска една лека усмивка, за да ми угоди:

– Не точно. Тя е лечителка. Има два вида лечители: лечители на кожата и кръвни лечители. Всички от Династията Блонос са кръвни лечители, което означава, че могат да се лекуват сами. Мога да я хвърля от покрива на Двореца и тя ще оцелее дори без драскотина.

Бих искала да видя това, подложено на проверка, но не го казвам на глас.

– Никога преди не съм чувала за кръвен лечител.

– Сигурно не си, защото на тях не им е позволено да се бият на арените. Просто няма смисъл да го правят.

Леле. Още една Сребърна от епична величина.

– Значи, ако ми се случи, ъм, някой епизод...

Лукас омеква, разбирайки какво се опитвам да кажа:

– Нищо няма да ѝ стане. Завесите, от друга страна...

– Затова са ми дали нея. Защото съм опасна.

Лукас обаче поклаща глава:

– Лейди Титанос, дадоха ви я, защото стойката ви е ужасна и се храните като куче. Бес Блонос ще ви научи как да бъдете дама, и ако я „светнете“ с мълния един-два пъти, никой няма да ви вини.

Как да бъда дама... това ще е ужасно.

Той потропва по вратата с кокалчетата на пръстите си, при което подскачам. Тя се разтваря, люшва се върху безшумни, гладко смазани панти, и разкрива обляна от слънце стая.

– Ще се върна да ви отведа на обяд – казва той. Не помръдвам с крака, вкопани в пода, но Лукас ме побутва в изпълващата ме с ужас стая.

Вратата се люшва и се затваря зад мен, този път оставяйки отвън коридора и всичко, което може да ме успокои. Стаята е хубава, но семпла, с цяла стена от прозорци и напълно празна. Тук вътре жуженето на камерите, лампите, на електричеството е вибриращо силно, почти изгаря въздуха около мен с енергията си. Сигурна съм, че кралицата наблюдава, готова да се изсмее на опитите ми да се държа подобаващо.

– Ехо? – казвам, очаквайки отговор, но такъв няма.

Прекосявам стаята и отивам до прозорците, които са към вътрешния двор. Вместо друга красива градина с изненада откривам, че този прозорец изобщо не гледа навън, а надолу в грамадна бяла стая.

Подът е на няколко етажа под мен, а външният край е обкръжен от писта. В центъра някакво странно приспособление се движи и обръща, върти се отново и отново с протегнати метални ръчки. Мъже и жени, всичките в униформи, се отдръпват от въртящата се машина. Тя набира скорост, завъртайки се по-бързо, докато остават само двама души. Те са бързи, навеждат се и се отдръпват грациозно и ловко. При всеки завой машината ускорява, докато накрая забавя и спира. Те са я победили.