Това трябва да е някаква тренировка за офицерите от Сигурността или Пазителите.
Но когато двамата новобранци преминават към стрелба по мишени, осъзнавам, че изобщо не са от Сигурността. Те изстрелват яркочервени огнени кълба във въздуха, които се издигат и падат. Всеки от тях е съвършен стрелец и дори оттук горе разпознавам усмихнатите им лица. Кал и Мейвън.
Значи това правят през деня. Не се учат да управляват, да бъдат крале или дори сносни лордове, а се обучават за война. Кал и Мейвън са смъртоносни създания, войници. Но тяхната битка не е само на фронтовите позиции. Тя е тук, в двореца, в излъчваните репортажи, в сърцето на всеки човек, когото управляват. Те ще управляват не само по силата на правото, което им дава короната, но чрез мощ. Сила и мощ. Именно това уважават всички Сребърни и това е всичко, което е нужно, за да държат нас, останалите, в робство.
След тях излиза Еванджелин. Когато мишените политат, тя мята ветрило от остри сребристи метални стрелички и поваля всяка една. Нищо чудно, че ми се присмя за уроците по Протокол. Докато аз седя тук вътре и се уча как да се храня възпитано, тя се обучава да убива.
– Наслаждавате ли се на представлението, лейди Марийна? – злорадо се обажда един глас зад мен. Обръщам се с леко изтръпнали нерви. Това, което виждам, не ме успокоява изобщо.
Лейди Блонос е ужасяваща гледка и са нужни всичките ми обноски, за да попреча на челюстта си да увисне. Кръвна лечителка, която умее да се лекува сама. Сега разбирам какво означава това.
Сигурно е над петдесетте, по-възрастна от майка ми, но кожата ѝ е гладка и шокиращо изпъната върху костите ѝ. Косата ѝ е съвършено бяла, пригладена назад, а веждите ѝ изглеждат фиксирани в постоянно състояние на шок, извити върху лишеното ѝ от бръчки чело. Всичко у нея е погрешно: от прекалено пълните ѝ устни до острия неестествен наклон на носа ѝ. Единствено наситено сивите ѝ очи изглеждат живи. Осъзнавам, че останалото е фалшиво. Някак е успяла да се излекува или промени, превръщайки се в това чудовищно създание в опит да изглежда по-млада, по-красива, по-добре.
– Съжалявам – успявам да кажа най-сетне. – Влязох, а вие не бяхте...
– Наблюдавах – казва рязко тя и вече ме мрази. – Стоиш като дърво в буря.
Улавя ме грубо за раменете и ги дърпа назад, заставяйки ме да се изправя.
– Казвам се Бес Блонос и ще се опитам да те направя дама. Един ден ще бъдеш принцеса и не можем да допуснем да се държиш като дивачка, нали?
Дивачка. За един кратък бляскав миг си помислям да се изплюя в лицето на глупавата лейди Блонос. Но какво ще ми коства това? Какво бих постигнала? И само ще докажа, че тя е права. И което е най-лошото, осъзнавам, че имам нужда от нея. Нейното обучение ще ми попречи да се подхлъзна и най-важното: ще ме опази жива.
– Не – отговаря едно глухо подобие на гласа ми. – Не можем да допуснем това.
Точно три часа и половина по-късно Блонос ме освобождава от хватката си и ме поверява отново на грижите на Лукас. Гърбът ме боли от уроците по стойка – как да седя, стоя, вървя и дори как да спя (по гръб, с ръце отстрани до тялото, винаги неподвижна), но това е нищо в сравнение с умствените упражнения, на които ме подложи. Набиваше в главата ми дворцовите правила, пълнейки ума ми с имена, протоколни изисквания и етикет. В последните няколко часа преминах ускорен курс по абсолютно всичко, което се очаква да знам. Бавно започвам да проумявам йерархията сред Висшите династии, но съм сигурна, че някак ще оплескам нещо. Плъзнахме се само по повърхността на Протокола, но сега мога да отида на глупавия официален обяд на кралицата с поне някаква представа как да се държа.
Стъклената тераса е относително наблизо, само един етаж по-долу и през един коридор, затова не получавам много време да се овладея, преди да се изправя отново пред Елара и Еванджелин. Този път, когато пристъпвам през прага, ме посреща ободряващ свеж въздух. Навън съм за първи път, откакто се превърнах в Марийна, но сега, с вятъра в дробовете ми и слънцето по лицето ми, отново се чувствам повече като Мер. Ако затворя очи, мога да се престоря, че нищо от това изобщо не се е случило. Но то се случи.
Стъклената тераса е толкова натруфена, колкото класната стая на Блонос беше гола, и оправдава името си. Стъклен балдахин, поддържан от прозрачни, изкусно изсечени колони, се простира над нас, пречупвайки слънчевата светлина в милион танцуващи цветове в тон с жените, разхождащи се наоколо. Прекрасно е по един изкуствен начин – като всичко друго в този Сребърен свят.
Преди да успея да си поема дъх, пред мен се появяват две момичета. Усмивките им са фалшиви и студени точно като очите им. Съдейки по цветовете на роклите им (тъмносиньо и червено на едната, наситено черно при другата), принадлежат към Династията Айрал и Династията Хейвън. Коприни и повелители на сенките, спомням си, сещайки се за уроците на Блонос по отношение на способностите.