– Лейди Марийна – изричат в един глас и се покланят сковано. Правя същото, накланяйки глава, както ми показа лейди Блонос.
– Аз съм Соня от Династията Айрал – казва първата, като отмята гордо глава. Движенията ѝ са гъвкави и напомнят за тези на котка. Копринените хора са бързи и тихи, съвършено балансирани и гъвкави.
– А аз съм Илейн от Династията Хейвън – добавя другата с едва шепнещ глас. Докато момичето Айрал е смугло, с кожа с наситен тен и черна коса, Илейн е бледа с лъскави червени къдрици. Танцуващата слънчева светлина очертава съвършен ореол около кожата ѝ, карайки я да изглежда безупречна. Повелителка на сенките, която умее да манипулира светлината. – Искахме да ви поздравим с добре дошла.
Но острите им усмивки и присвити очи изобщо не изглеждат дружелюбни.
– Благодаря ви. Много мило. – Прочиствам гърло, опитвайки се да звуча нормално, и това не убягва на момичетата, които се споглеждат. – И вие ли участвахте в Изпитанието на кралиците? – питам бързо, като се надявам да отвлека вниманието им от ужасните си светски обноски.
Това, изглежда, само ги раздразва. Соня скръства ръце и показва остри нокти с цвета на желязо.
– Да. Очевидно нямахме такъв късмет като теб или Еванджелин.
– Съжалявам... – излиза от устата ми, преди да успея да възпра думата. Марийна не би се извинила. – Искам да кажа, знаете, че нямах намерение да...
– Намеренията ти тепърва ще се видят – измърква Соня, приличаща все повече на котка с всяка изминала секунда. Когато се обръща, щраквайки с пръсти така, че ноктите ѝ се плъзват с режещо движение един по друг, трепвам. – Бабо, ела да се запознаеш с лейди Марийна.
Баба. Почти изпускам въздишка на облекчение, защото очаквам някоя мила старица да се приближи с клатушкаща се походка и да ме спаси от тези заядливи момичета. Но жестоко греша.
Вместо на сбръчкана старица ме представят на страховита жена, създадена от стомана и сенки. Подобно на Соня, тя има кожа с цвят на кафе и черна коса, макар че нейната е прошарена с бели ивици. Въпреки възрастта ѝ кафявите ѝ очи искрят от живот.
– Лейди Марийна, това е баба ми, лейди Ара, главата на Династията Айрал – обяснява Соня с остра усмивка. По-възрастната жена ме оглежда настойчиво и погледът ѝ е по-ужасен от всяка камера – забива се право в мен. – Навярно я познавате като Пантерата?
– Пантерата ли? Аз не...
Но Соня продължава да говори, наслаждава се да ме гледа как се гърча от неудобство:
– Преди много години, когато ходът на войната се забави, разузнавачите станаха по-важни от войниците. Пантерата беше най-великата от всички тях.
Шпионин. Стоя пред шпионин.
Насилвам се да се усмихна, пък било то и само за да се опитам да скрия страха си. По дланите ми избива пот и се надявам да не се налага да се ръкувам с никого.
– За мен е удоволствие да се запознаем, милейди.
Ара просто кимва:
– Познавах баща ви, Марийна. И майка ви.
– Ужасно ми липсват – отвръщам, изричайки думите, за да я спечеля на своя страна.
Но Пантерата изглежда озадачена и накланя глава настрани. За секунда виждам как хиляди тайни, научени с огромно усилие в сенките на войната, се отразяват в очите ѝ.
– Нима ги помните? – пита тя, хващайки се за лъжата ми.
Гласът ми изневерява, но трябва да продължа да говоря, да продължа да лъжа.
– Не, но ми липсва да имам родители. – Мама и татко се мяркат светкавично в ума ми, но аз ги отблъсвам. Моето Червено минало е последното нещо, за което би трябвало да мисля. – Иска ми се да бяха тук, за да ми помогнат да разбера всичко това.
– Хмм – казва тя, оглеждайки ме отново. От подозрението ѝ ми се приисква да скоча от балкона. – Баща ви имаше сини очи, както и майка ви.
А моите очи са кафяви.
– Различна съм в много отношения, много от които дори още не разбирам – е всичко, което успявам да кажа, надявайки се, че това обяснение ще бъде достатъчно.
Поне веднъж ме спасява гласът на кралицата:
– Ще седнем ли, дами? – казва тя, гласът ѝ отеква над тълпата. Това е достатъчно, за да ме отдръпне от Ара, Соня и мълчаливата Илейн до едно място, където мога да въздъхна тихичко.
На половината път до уроците, започвам отново да се чувствам спокойна. Обърнах се към всички както трябва и говорех само колкото се налагаше, както бях инструктирана. Еванджелин говори достатъчно и за двете ни, угощавайки дамите с приказки за „безсмъртната си любов“ към Кал и за каква чест смятала това, че е избрана. Помислих си, че момичетата, участвали в Изпитанието на кралиците, ще се съюзят и ще я убият, но за мое раздразнение те не го направиха. Изглежда, единствено на бабата Айрал и Соня изобщо им пукаше, че съм там, макар да не продължиха с разпита си. Но със сигурност ще го направят.