Когато Мейвън се появява зад ъгъла, толкова съм горда, че съм оцеляла на обяд, та дори не се дразня от присъствието му. Всъщност се чувствам странно облекчена и оставям част от студенината си да се стопи. Той се ухилва, приближавайки се с няколко дълги крачки.
– Още ли си жива? – пита. В сравнение с двете Айрал прилича на дружелюбно кученце.
Не успявам да сдържа усмивката си.
– Би трябвало да изпратите лейди Айрал обратно при езерняците. Ще ги накара да се предадат за седмица.
Той се засмива глухо:
– Тази жена е като бойна брадва. Изглежда, не може да разбере, че вече не участва във войната. Попита ли те нещо?
– По-скоро ме подложи на разпит. Мисля, че е ядосана, задето съм победила внучката ѝ.
В очите му потрепва страх и аз го разбирам. Ако Пантерата души по следите ми...
– Не бива да те притеснява така – промърморва той. – Ще кажа на майка ми и тя ще се погрижи за това.
Колкото и да не искам помощта му, не виждам никакъв друг начин да се справя. Жена като Ара с лекота би могла да открие пролуките в историята ми и тогава с мен наистина ще е свършено.
– Благодаря, това би... това би ми помогнало много.
Виждам, че парадната униформа на Мейвън е изчезнала, заместена от обичайните му практични и функционални дрехи. Това ме поуспокоява – да видя поне един човек, който изглежда толкова неофициално. Но не мога да допусна нещо у него да ме успокоява. Той е един от тях. Не мога да забравя това.
– Приключи ли за днес? – пита той: лицето му се прояснява и разкрива любопитна нетърпелива усмивка. – Бих могъл да те разведа наоколо, ако искаш?
– Не. – Думата излиза твърде бързо от устата ми и усмивката му помръква. Намръщеното му изражение ме смущава толкова силно, колкото и усмивката му. – След това имам уроци – добавям, надявайки се да смекча удара. Не знам точно защо ме е грижа за чувствата му. – Майка ти обича разписанията.
Той кимва: изглежда малко по-добре.
– Наистина е така. Е, няма да те задържам.
Внимателно хваща ръката ми. Студът, който усетих преди по кожата му, е изчезнал, заменен с възхитителна топлина. Преди да успея да се отскубна, той ме оставя да стоя там сама.
Лукас ми дава един миг да се съвзема, преди да отбележи:
– Знаеш ли, ще стигнем там много по-бързо, ако все пак помръднеш.
– Млъквай, Лукас.
Тринадесета глава
Следващият ми инструктор ме чака в стая, задръстена от пода до тавана с толкова много книги, колкото не съм виждала никога, повече книги, отколкото някога съм мислила, че съществуват. Изглеждат стари и абсолютно безценни. Въпреки отвращението си към училището и каквито и да било учебници изпитвам привличане към тях. Но заглавията и страниците са изписани на език, който не разбирам, безреден сбор от символи, които никога не бих могла да се надявам да разшифровам.
Точно толкова интригуващи, колкото и книгите, са картите по стената – на кралството и други земи, стари и нови. Окачена в рамка на далечната стена, зад стъкло, виси огромна пъстра карта, сглобена от отделни листове хартия. Поне два пъти по-висока е от мен и изпъква в стаята. Избеляла и изпокъсана, тя представлява заплетен възел от червени линии и сини брегове, зелени гори и жълти градове. Това е старият свят, предишният свят със стари имена и стари граници, които вече не ни вършат работа.
– Странно е да гледаш света, какъвто е бил някога – казва инструкторът, появявайки се от купчините с книги. Жълтата му мантия, изпоцапана и избеляла от старост, му придава вид на лист хартия в човешки образ. – Можете ли да откриете къде се намираме?
Дори само огромните размери на картата ме карат да преглътна с усилие, но както всичко друго, сигурна съм, че това е проверка.
– Мога да опитам.
Норта е на североизток. Подпорите са на Капитъл Ривър, а реката се влива в морето. След минута на мъчително търсене най-после намирам реката и малкия залив близо до моето село.