– Ето там – казвам, посочвайки точно на север, където предполагам, че може би е Съмъртън.
Той кимва, доволен да узнае, че не съм пълна глупачка.
– Разпознавате ли нещо друго?
Но подобно на книгите картата е написана на непознатия език.
– Не мога да го прочета.
– Не ви питам дали можете да го прочетете – отвръща той, все още учтив. – Освен това думите могат да лъжат. Погледнете отвъд тях.
Със свиване на рамене се заставям да погледна отново. В училище никога не съм била добра ученичка и този човек ще разбере това съвсем скоро. За моя изненада обаче тази игра ми харесва. Да претърсвам картата, да търся отличителни черти, които може да разпозная.
– Това може би е Харбър Бей – промърморвам накрая, ограждайки с кръгче района около един закривен нос.
– Правилно – казва той; лицето му се присвива в усмивка. Когато го прави, бръчиците около очите му стават по-дълбоки, показвайки възрастта му. – Сега това е Делфи – добавя, сочейки към един голям град по на юг. – А Арчън е тук.
Слага показалец върху Капитъл Ривър на няколко мили северно от наглед най-големия град на картата в цялата страна от предишния свят. Руините. Чувала съм името, произнасяно шепнешком между по-големите деца, и от брат ми Шейд. Пепелния град, Развалината, така го наричаше той. Надолу по гръбнака ми пробягва тръпка при мисълта за такова място, все още покрито с дим и сенки от война от преди повече от хиляда години. Такъв ли ще бъде някога този свят, ако нашата война не свърши?
Инструкторът се отдръпва назад, за да ме остави да помисля. Има много странна идея за преподаване: това вероятно ще свърши с четиричасова игра, в която се взирам в стената.
Внезапно обаче долавям съвсем ясно жуженето в тази стая. Или по-точно липсата му. Днес цял ден усещах електрическия натиск на камерите до такава степен, че спрях да го забелязвам. Досега, когато изобщо не го чувствам. Няма го. Мога да усетя лампите, все още пулсиращи от електричество, но не и камери. Не и очи. Елара не може да ме вижда тук.
– Защо никой не ни наблюдава?
Той само примигва към мен:
– Значи има разлика – промърморва. Не знам какво значи това и то ме вбесява.
– Защо?
– Мер, тук съм да ти преподавам уроци по история, да те науча как да бъдеш Сребърна и как да бъдеш а-а... полезна – казва той; изражението му става кисело.
Взирам се в него объркана. Студен страх потича като кръв във вените ми.
– Името ми е Марийна.
Но той само махва с ръка, пренебрегвайки неубедителното ми твърдение.
– Освен това ще се опитам да разбера точно как си се появила ти и как работят способностите ти.
– Способностите ми са се появили, защото... защото съм Сребърна. Способностите на родителите ми се смесили – баща ми бил заличител, а майка ми – създателка на бури. – Изричам, пелтечейки, обяснението, което ми втълпи Елара, докато се опитвам да го накарам да разбере. – Аз съм Сребърна, сър.
За мой ужас той поклаща глава:
– Не, не си, Мер Бароу, и не трябва никога да го забравяш.
Той знае. Свършено е с мен. Край. Би трябвало да се моля, да го умолявам да запази тайната ми, но думите засядат на гърлото ми. Краят идва, а аз дори не мога да отворя уста да го спра.
– Няма нужда от това – продължава той, забелязвайки страха ми. – Не възнамерявам да предупреждавам никого за наследството ти.
Облекчението, което изпитвам, е краткотрайно, превръщайки се в нов вид страх.
– Защо? Какво искате от мен?
– Аз съм преди всичко любопитен човек. А когато влезе в Изпитанието на кралиците като прислужница и излезе като отдавна изгубена Сребърна благородница, трябва да кажа, бях доста любопитен.
– Затова ли тук вътре няма камери? – Настръхвам и се отдръпвам заднешком от него. Юмруците ми се свиват и ми се иска мълнията да се появи, за да ме защити от този човек. – За да няма запис как ме проучвате?
– Тук вътре няма камери, защото притежавам способността да ги изключвам.
В мен заискрява надежда като светлина в пълен мрак.
– Каква е силата ви? – питам треперливо. Може би той е като мен.
– Мер, когато един Сребърен казва „сила“, има предвид могъщество, мощ. „Способност“, от друга страна, се отнася до всички глупави малки неща, които умеем да правим. – Глупави малки неща. Като например да прекършат човек надве или да го удавят на градския площад. – Искам да кажа, че някога сестра ми беше кралица, а това все още има някакво значение тук.
– Лейди Блонос не ме научи на това.