Той се подсмихва под нос:
– Това е, защото лейди Блонос ти преподава безсмислици. Аз никога няма да правя това.
– Следователно, ако кралицата е била твоя сестра, значи ти си...
– Джулиан Джакос, на вашите услуги. – Той се снишава в комично нисък поклон. – Глава на Династията Джакос, наследник на нищо повече от няколко стари книги. Сестра ми бе покойната кралица Кориан, а принц Тиберий Седми, Кал, както го наричаме всички, е мой племенник.
Сега, когато го казва, мога да видя приликата. Цветът на очите и косата на Кал са като на баща му, но непринуденото изражение, топлотата зад очите му – те сигурно идват от майка му.
– Значи не смяташ да ме превърнеш в някакъв научен експеримент за кралицата? – питам, все още нащрек.
Вместо да придобие обидено изражение, Джулиан се засмива на глас:
– Скъпа, кралицата едва ли желае нещо по-силно от това да изчезнеш. Да открие коя си, да ти помогне да го разбереш, е последното нещо, което иска.
– Но въпреки това ще го направиш?
Нещо проблясва в очите му, нещо като гняв:
– Пипалата на кралицата не се простират толкова далече, колкото ѝ се ще да си мислиш. Искам да узная какво си и съм сигурен, че ти също го искаш.
Колкото изплашена бях преди миг, толкова заинтригувана съм сега:
– Искам.
– Така си и мислех – казва той и ми се усмихва над купчина книги. – Съжалявам да кажа, че освен това трябва да направя каквото поискаха от мен: да те подготвя за деня, в който ще излезеш на сцената.
Лицето ми помръква, когато си спомням какво обясни Кал в тронната зала. Ти си тяхната героиня. Сребърна, отгледана като Червена.
– Искат да ме използват, за да спрат някакъв бунт. По някакъв начин.
– Да, скъпият ми зет и неговата кралица вярват, че можеш да го направиш, ако бъдеш използвана подходящо. – От всяка негова дума капе горчивина.
– Това е глупава и невъзможна идея. Няма да успея да направя нищо и тогава... – Гласът ми заглъхва. Тогава ще ме убият.
Джулиан следва потока на мисълта ми.
– Грешиш, Мер. Не разбираш властта, която имаш сега, колко много неща можеш да контролираш. – Той сключва ръце зад гърба си, странно напрегнат. – Според повечето хора членовете на Алената гвардия са твърде драстични, прекалено бързи. Ти обаче си контролираната промяна, такава, на която хората биха могли да се доверят. Ти си бавният огън, който ще потуши една революция с няколко речи и усмивки. Можеш да говориш на Червените, да им кажеш колко благородни, колко благосклонни, колко прави са кралят и неговите Сребърни. Можеш да уговориш хората си да нахлузят отново веригите си. Дори Сребърните, които оспорват властта на краля, онези, които имат съмнения, могат да бъдат убедени от теб. А светът ще си остане същият.
За моя изненада Джулиан изглежда обезсърчен от това. Без жужащите камери аз се забравям и лицето ми се разкривява в злобна усмивка:
– А ти не искаш това? Ти си Сребърен, би трябвало да мразиш Алената гвардия. И мен.
– Да мислиш, че всички Сребърни са зли, е точно толкова погрешно, колкото да смяташ, че всички Червени са низши – казва той с мрачен и сериозен тон. – Това, което моите хора причиняват на теб и твоите, е погрешно до най-дълбоките нива на човечността. Потискаме ви, впримчваме ви в безкраен цикъл на нищета и смърт просто защото мислим, че сте различни от нас. Това не е правилно. И всеки, изучавал история, може да ти каже, че това ще свърши зле.
– Но ние сме различни. – Един ден, прекаран в този свят, ме научи на това. – Не сме равни.
Джулиан се прегърбва, очите му се забиват в моите:
– Гледам към доказателството, че грешиш.
Гледаш към едно сбъркано същество, Джулиан.
– Ще ми позволиш ли да докажа, че грешиш, Мер?
– Каква полза ще има от това? Нищо няма да се промени.
Джулиан въздъхва, раздразнен. Прокарва ръка през оредяващата си кестенява коса.
– Стотици години Сребърните са стъпвали по земята като живи богове, а Червените са били просто насекоми в краката им до твоята поява. Ако това не е промяна, не знам какво е.
Той може да ми помогне да се справя. Още по-хубаво, може дори да ми помогне да оживея.
– Е, какво ще правим?
Дните ми придобиват ритъм, винаги едно и също разписание. Протокол сутрин, уроци следобед, докато между тях Елара показно ме води по обеди и вечери. Пантерата и Соня, изглежда, още са нащрек с мен, но не са казали нищо от официалния обяд насам. Вероятно помощта на Мейвън свърши работа, колкото и да ми е омразно да го призная.